Алекс Болдин - О, соле мио!

През нощта се изля пороен дъжд, нещо необичайно за месец юли. Зад остъклението на терасата мълниите бляскаха една след друга, дъждът плющеше неистово, вятърът беснееше в клоните на близката топола. В даден момент тя не издържа и един голям клон, отчупвайки се с трясък, падна досами стената на кооперацията.

При такава буря беше трудно да се спи. Мони Таранката се въртеше в леглото, облян в пот, измъчван от кошмари, задушаван от спарения въздух. В даден момент се събуди, ококори очи и светна лампиона.

— Леле-мале, леле-мале… — подскочи той внезапно, протегна се сръчно и изскуба кабела за интернета от гнездото на компютъра. — Ще изгори тоя пустиняк за нула време! Пък може и вече наистина да се е овапцала работата. Заранта ще видим. — промърмори примирен той, отвори не дочетения роман на Карл Май и се задълба във фабулата…

Когато вече Винету водеше племето си към Скалистите планини, Мони неволно изпусна романа и затвори унесен очи в предутринна дрямка. Зората се пукна в алено и слънцето обля с немирните си лъчи измитите сиви жилищни кооперации около Стария пазар. Ранобуден петел се задави в ликуващо кукуригане, а влюбените гълъби загукаха с любовен ентусиазъм досами терасата. Този номер го правеха всяка сутрин защото им бе създаден условен рефлекс от Пеци — бръснаря. Всяка сутрин ги хранеше с шепа хлебни трохи, а след това им хвърляше една бомбичка и наблюдаваше ефекта.

Ефектът беше ясен, гълъбите подплашени отлитаха, а Мони се събуждаше с най-добрата си и старателно отрепетирана цветиста псувня. В това отношение двамата бяха във война, понеже да те събудят с трясък е просто отвратително, но пък иначе явлението нямаше продължение тъй като Мони си бе кротка душица а Пеци абсолютно невменяем. Така или иначе пиротехническите ефекти оставаха без последствие, но пък иначе вежливия сутрешен поздрав „Добрутро!“ биваше съзнателно пропуснат колчем на Мони му се наложеше да мине край бръснарницата.

Беше събота, една прекрасна юлска събота, ако се съди по грейналото слънце и се пренебрегне прясната кал.

— Да видим как е интернета! Оппа-а-а! Готово!… Готово ама не е готово! Пак нещо изгоря, мамка му! Да ви-и-и дим… — Той чукна с мишката по една иконка и вместо в мрежата да види един куп потребители, с огромна тъга видя… само себе си. — Мамка му! Останах и днес без интернет. Омбрето му се отваря работа, но сега да го будя, я се събуди я не. Всички не са ранобудни таласъми като Таранката.

Погледът му небрежно се плъзна по декоративния часовник с усмихнатата блондинка, спрял на случаен час, по полупразната бутилка с минерална вода и най-накрая се спря на прашния тъмносин калъф.

— Но това е идея! Колко отдавна не съм разпъвал такъмите, почти век. Дали ще има риба след такъв дъжд. Таранки дал бог, само да има мераклии. Абе меракът си е едно на ръка, ама няма билет, а без билет… — това бяха мисли неволно казани на глас с едно бързо преминаващо отегчение. Отегчението постепенно се оформи в надежда, надеждата в нагласа, а нагласата както всички знаем в амбиция. Дай му на човек амбиция и светът става негов, нали?

Едно златно правило е, че за да се запази жива една амбиция и целеустременост трябва непрекъснато, образно казано, да се добавят съчки в огъня.

Много години бяха минали от момента когато Мони Таранката беше хвърлял въдицата за последен път в язовирната вода, осем ли, десет ли години почти. Въпреки всичко, целият въдичарски инвентар бе запазен и непокътнат. Беше старателно опакован, от корковата тапа с кукичките, до старателно изработените плувки от гъши пера. Ето и сега, внимателно изтегляйки калъфа с прътовете, Мони се зачуди как е възможно да се е събрало толкова много прах през тези години.

Кихна отривисто, старателно изчетка калъфа на терасата и разопакова съдържанието. То беше прекрасно. Три съветски или руски, както се казва сега, лъскави пръта от фибростъкло блеснаха на утринното слънце. Най-малкият прът, нежно розов на цвят, му беше любимия. С него беше хващал най-много риба, беше най-удобен и най-бързо се скатаваше в случай, че се зададеше инспекторска контрола.

Мони Таранката имаше и едно старо правило: „Хванатата риба без билет е най-вкусната!“. През целият си въдичарски стаж беше регистрирал само веднъж разрешително за риболов. В повечето случай ловеше риба контрабандно. Беше някак си по-вълнуващо и емоционално. Хващаха го не веднъж, но винаги се отърваваше като по чудо с минимална глоба.