Алекс Болдин - О, соле мио!

Вдясно се оказа, че има съсед. Беше един пълничък мъж на средна възраст. Седеше на малко сгъваемо столче. На главата му се мъдреше сламена широкопола шапка. Въдиците му бяха няколко, разположени старателно наоколо. Очевидно, че не му вървеше в риболова, защото дори и след хвърляне на захранката, риба така и не споходи риболовния му инвентар. Той обаче весело си подсвиркваше и нехаеше. Явно беше дошъл повече за разходка отколкото с амбицията за успешен улов.

— Как е, как е, кълве ли? — като за добре дошъл пусна дежурния си лаф Мони.

— На червей се опитвам, но нещо не върви. Много ми е приятно, Ицо ме викат. Работя в текстилнио комбинат. През март получих инфаркт и синовете рекоха, „Те бе тате, те ти въдици. Трябва да станеш рибар за да живееш. Иначе като лежиш цел ден, гушваш букета и чао!“ Волю-неволю станах рибар и не изпускам нито един почивен ден да не ида за риба. А каквото хвана, е добре дошло. Разнообразявам менюто в къщи. Как ти се вижда времето? Дали ще вали? Каквото се е заоблачило към балкано, нема да ни се размине. Има ли тъмносиви облаци над нашио балкан, дъш ша вали.

— Абе нищо не можеш да кажеш. Нощес се изля, та чак преля, ама дали ще вали пак — бог знае. Аз съм на хлеб. Немам друга стръв. Само дето забравих да сложа памук в тестото та сега ще сменям често. Айде да е хаирлия…

Мони заметна въдицата. Плувката му потъна. Явно тежестта беше в повече. Извади я, махна оловната пластинка и отново заметна. Този път всичко като че ли бе добре. Остана само рибата да се престраши и да клъвне. Чака, чака, обаче нищо… Има време, ехе-е-е. Търпение Монка! С таранката сте на ти. Извади един домат и филия хляб от раницата и закуси на хладинка. Две три джанки пък му бяха десерта. Пийна няколко глътки вода от малкото шишенце и се загледа в плувката.

Внезапно зад себе си чу шум. Обърна се.

Един дребен сухичък, брадясал мъж с широка широкопола шапка беше се изправил зад него и го наблюдаваше. Дългите му мустаци висяха свободно чак под брадата му. Този пришелец му заприлича на един познат американски филмов герой от близкото минало. Дънди-Крокодила май се казваше, но като мъжка фигура бе значително по-дребен и по-слаб от него.

— Мориш ли я, приятел? — най сетне промълви ехидно Дънди. — Сега ще видиш бате Ицо какво може. Само глей и си трай.

Това беше очевидно самохвалство от страна на непознатия. Мони не харесваше такива хора. Замълча и се концентрира върху плувката. От време на време поглеждаше към съседа. Той беше седнал на два-три метра от него и важно започна да подрежда и оправя такъмите си. Отвори една кутия с кюспе. Загреба с шепа и започна да хвърля захранка за рибата. Ето и това беше пропуснал да вземе Мони, рибната захранка. Сега ще гледа как лови самохвалкото и ще се яде отвътре. Хе-е-е-й, склероза, мамка му стара!

Ефектът не закъсня. Самохвалкото започна да вади риба след риба от водата. Гладното ято от таранки просто полудя от кюспето. Мони жално и замечтано се загледа в така до болка познатата му процедура.

— Ей, адаш! Ти си бил тука бе! — провикна се самохвалкото към пълничкия Ицо. Кога си дошъл?

— О-х-о-о! Още в пет. Току що се беше разсъмнало. Оставих си колата хей там, на сухото. Обаче не върви! Цели два часа вися цифка като пуек!

— Ще, ще! Ще видиш след малко. Я да ти дам от кюспето да захраниш. На дръж! — и той му хвърли кутията.

Ицо хвърли една две шепи стрито кюспе в малкото заливче пред себе си и зачака. Не след дълго новата му червена плувка се удави във водата.

— Брей! майка му стара! Какво стана!? Ще я отнесе, бе майка му стара! — закикоти се Дънди. — Вади де, вади. Ще я опущиш! Е-е-е, големо парче. Ти преби рибата бе!

— Верно бе адаш! Отдавна не съм хващал такова едро парче. Ама виж! Нема му горната джука! Леле-е-е! Таранка без джука!

— И аз съм хващал риба без джука. Това е да знаеш риба-гявол. Колко ли се е бъзикала с мераклиите и ти и дойде дослука. Браво! Браво! Те това е късмет!

Мони наблюдаваше сцената и мълчеше. Какво имаше да каже. Навремето, когато си беше в силата и той хващаше такива парчета. Ама сега… Нещо не върви и се е запържило… та та… Абе! Ще, ще!

Слънцето беше изгряло високо и напичаше силно. Беизболната шапка на Мони пареше на темето му. С голям оптимизъм сутринта той бе обул късите панталонки и гуменки на бос крак. Сега усещаше как слънцето жестоко гори белите му бедра и прасци. От време на време, за да се спаси от слънчевите езици, той се обръщаше насам-натам с единствената цел да изложи друга част от тялото си но жегата си беше жега. Лекият ветрец само по някакъв невидим начин освежаваше иначе нагорещената обстановка.