Алекс Болдин - О, соле мио!

Сега, когато ентусиазмът му разцъфна като млада къпина на стар плет, оставаше само да се извършат няколко съвсем дребни довършителни работи за да се осъществи мероприятието. Трябваше да се зареди раницата, да се почисти стария руско-съветски велосипед, да се напомпат гумите му и приготви хлебната стръв.

Когато започваше да прави рибарска стръв, Мони винаги беше нервен. Не бе свикнал да меси тестени заготовки и така добре се наплескваше с тесто и брашно, че в даден момент спираше подсвирванията си и започваше псувните. Тоя път обаче се беше сетил предварително да приготви шишенцето с валериан, така че не се наложи да оставя тестени следи от пръсти по чекмеджето на аптечката.

Последното яйце от хладилника беше замесено. Стръвта беше старателно опитана на вкус и миризма. Едно „М-м-м…“ беше възклицанието на доволство от свършената работа.

Слънцето се беше показало на пет инча над покрива на бившата копринена фабрика когато Мони Таранката въртеше бодро педалите по проядения асфалт на улица „Индустриална“. Две три ранобудни кучета се разлаяха в резултат на нечуваната интервенция в тяхната жизнена територия, но като видяха, че да се гони велосипед не е така лесно както се гони кучка, в края на крайщата се отказаха. Изпохапаха се едно друго и се отдалечиха към притихналия и ограбен Хлебозавод.

Гумите на велосипеда хлопнаха по запустелия железопътен прелез и пред погледа на щастливеца се ширна безбрежната водна площ на големия язовир. От многото дъждове напоследък той се бе препълнил. Водата му се бе разляла по цялото поле. Водната кула едва се показваше над водното ниво. Зад язовира, над вилната зона, известна като „Лозята“, сънено се стелеше мъглата. Сега в ранната утрин тук там се вдигаше струйка влажен дим. Ранобудният стопанин се мъчеше да запали сухия и осечени буренак. Намокрен от дъжда, буренакът явно не припалваше, затова димните индиански сигнали се извиваха на странни кълбета и накрая се разсейваха в кристално бистрия и измит от дъжда въздух.

Кратък размисъл относно мястото за риболов споходи Мони. След едноминутно колебание той целеустремено се шмугна по калния изпълнен с дупки черен път. Трябваше да иде там, където инспекторския джип не можеше да мине. Велосипедът естествено беше бутан или носен на ръце през жвакащата кал, до момента когато пред него се изпречи сухия циментов канал. Това беше познатото препятствие, което трябваше да се премине за да се излезе на язовира. В сухо време това препятствие не беше сериозен проблем, но сега в тая кал нещата коренно се бяха изменили.

При опит да избута велосипеда, Мони се подхлъзна и пльосна в калното дъно на канала. Добре, че нямаше свидетели, иначе срамът му щеше да бъде неизбежен.

Стана, поотупа се, отърси някое и друго парче кал от себе си и тръгна отново.

Въпреки ранния час, пристрастените и вманиачени въдичари бяха вече запълнили по-добрите места за риболов. Всеки се бе загледал унесено пред себе си в очакване на ловния късмет. Още с първия поглед разбра къде ще бъде мястото. Трябваше да мине по една тесничка пътечка между два огромни разлива и да стигне до малкия полуостров. Това беше стратегическо място от гледна точка на посоката на вятъра. Заливът на изток беше разкошен, тих и дълбок, само за лов на едра риба. Едра, едра, Мони си знаеше, че по-едра риба от таранка няма да хване. Просто такъв вид риба се въдеше в тоя бивш промишлен водоем. Изгледът от мястото също беше прекрасен. Докъдето ти поглед стига се виждаше безбрежна водна площ. Няколко местни чайки се стрелкаха ниско над водата, след това литваха с устрем в ясната синева с тънък крясък. Два три дългокраки щъркела се разхождаха важно из тинята на брега. Навеждаха се и рязко изхвърляха нагоре човки, стиснали малка рибка или изненадана жаба. Отвсякъде се носеше жабешко крякане, ту в неравен хор ту в едно интересно и екзотично соло. Тук там, седнали на голяма напомпана автомобилна гума, навлезли по на петдесетина метра навътре, въдичари бяха изправили в очакване въдиците. Край ниските брегове, други пък, седнали на малки столчета, замятаха прът след прът навътре в тихата, набраздената от малки вълнички вода. Това беше картина само за ценител и за пламенна въдичарска душа. Просто истинска идилия.

Трепна сърцето на Мони Таранката. Забушува отдавна угасналия ловен огън. Пое дълбоко въздух, издиша шумно, вдигна лице към слънцето и усмихнато си припя любимия припев от неаполитанската песен, „О, соле мио!“