Алекс Болдин - Кучешка история

— Ти така ли направи?

— Позна! Извади някаква рулетка, па като почна да мери по мен, все едно че ми взема мярка за шиене на сако. Врътна се насам-натам и след около половин час идва и носи едни черни ластични бандажи Че като взе да ме опасва с тях, докато ми изкара въздуха. Най-важното в случая беше, че ми свали гипса. — Хей това ще носиш вика, три месеца и си кукуряк. Аз започнах да се съмнявам на глас. — Ама нали тука пише фрактура! Не е фрактура казва, а скъсване на сухожилия. На снимката се вижда. Това ще те оправи, но не трябва да го сваляш три месеца.

— И колко му плати?

— Сто и трийсет лева!

— Ка-акво-о?

— Толкова! Ако ми изнася! Нашият Мончо му ги бил водил пациентите, а как си делели парите, бог знае.

— Ама чакай, това ти е почти цялата заплата!

— Цяла не цяла, като си му отишъл на крак така ще бъде! Най-важното бе, че като ми свалиха гипса така ми олекна, че ми идваше да хвръкна. Моят приятел казва. — Да идем по тоя случай до едно местенце, хем ще хапнеш като човек, хем ще живнеш, че то като те гледам ти иде да се самоубиеш. Местенцето се оказа едно натурално българско заведение, някаква преобразувана винарна в старата част на Плевен. Седиш край тежка дъбова маса, на тежки дъбови столове, край горяща камина и зяпаш в нишата срещу тебе.

— В нишата?

— Три-четири ниши, вдълбани в стената и във всяка по една икона на светец. С една дума сръбваш си ракийката и като усетиш, че се напиваш да погледнеш светеца срещу теб, да се стреснеш и да спреш.

— Забележително! Камина и икони!

— Да! А на един забит пирон на камината, закачено като сувенир едно излъскано малко секирче! Аз му казвам. — Гледай с какво си цепят дървата хората! А той сериозно възразява. — Грешка имаш! Това е за ония клиенти дето не обичат да си плащат сметките. Седим си ние до камината и се топлим от разгорените се дърва. След това като започнаха да ни носят едни гювечета с каварми и люти чушлета вътре… Да не ти разправям, че ми потече слюнката. Момчето се беше оскотило цяла една седмица от жестоките болки и изведнъж му се отвори душата. Тоя приятел има голям психологически подход. Пием си ние любимата „Каменица“ и се уговаряме да дойдем пак някой път тук. В тоя „Български корен“ ми остана душата.

— Какъв корен?

— Така се казваше заведението. Хартисали ми бяха малко пари от онези дето бях взел, така и не ги жалих.

— И после? Какво направи с тия ластици, ортоза ли беше, ортаза ли?

— Какво си мислиш? Носих ги ден до пладне и ги хвърлих.

— Защо?

— Получих един синдром на който му казват „Синдрома на удавника“. Така ме стягаха в гърдите, че като заспя сънувам че се давя. Отварям широко уста да поема въздух, а той не стига. Скачам в леглото, с опулени от ужас очи, втренчен в тъмнината и поемам въздух като настървен от дивеч палаш. Търпях ден, два па като ме хванаха ония…

— Че как така! Счупена ръка без никакво обездвижване!

— Нали по цял ден гледах кабелна телевизия. Видях на един филм артистите играещи със счупени ръце, носят едни леки платнени лодки. Казвам на майка ми. Я ела да видиш онези неща! Можеш ли да ушиеш такова нещо? — Може! — казва тя и след един ден ето ме и мен с платнена лодка-а…

— Ще ме умориш с твоите идеи!

— Мисля си аз, как ще ида при Мончо на преглед с тази лодка. Та нали ще обидя човека. Такива грижи положи за мене, пък и за себе си…И на това му намерих колая. В съботите като тръгнех към него, поставях ластиците. Щом свършех, слагах отново лодката. Тактика! Най лошото бе обаче съмнението което ме гризеше. Мончо твърдеше, че нямало счупено. Мен ме болеше обаче като за две счупвания. Ще направя още една снимка казвам си, пък да става каквото ще. Да знаеш приятел как се прави рентгенова снимка при тая здравна реформа по втория начин… Обадих се на едно приятелче, фелдшерче работещо пак в тая „спешна помощ“. — Ще дойдеш утре казва, че съм нощна смяна. Ще оправим работата. Те отказват да повтарят снимките ама ще го минем като ново счупване. Както каза така и стана. Прати ми една линейка в един часа след полунощ и ме настани на пейката в коридора до едно пиянде пребито от бой. Тоя ще ти прави компания в рентгена, казва.

— Ти все с тая „спешна помощ“ си имаш работа!

— Какво да правя! Когато ми се случи първия път, той не бе на смяна. А връзките сега братче са голяма работа. По важни са и от Тошово време.

— Чакам аз пияндето да излезе от рентгена, а то заспало там на масата и не могат да го събудят.

— Ей, Клондайк, само приключения те гонят теб… — Брадатия запали нова цигара. — Аз ще пийна още една ракийка, че нещо ми е студено. Май ще ме лови грип, от тоя новия дето му викат „Москва“.