Алекс Болдин: Кучешка история

— Майка ми така закъса, от него че вчера се изръсих в аптеката с трийсет лева за лекарства. Тая здравна каса не плаща и една стотинка в помощ за тия пенсионери.

— Какво се чудиш. Държавата няма нужда от пенсионери, а като си помисля за патилата си и от поданиците си няма нужда.

— Колко пъти ходи до тоя Мончо?

— Няколко пъти. Всеки път се ръсех с по десетачка. Той човекът като погледна новата снимка и видя, че е сгафил. — На старата казва не се виждаше счупено, а тук е-е, парченцето е малко. Ще му чукнем две три пирончета и след двайсетия ден ще те водя да играем тенис. — Като спомена за пирончета на мен ми се разтрепераха мартинките. Най-големия цирк бе друго!

— Леле мале! Пирончета!

— Когато му се обадих по джи-ес-ема, ми обяснява. — Аз приятел сега обядвам в ресторанта до нас. Тук ще дойдеш!

— Какво-о…? Медицинска консултация в ресторант?

— Така стана! Взех снимките та там. А то на масата му като се събрала една тайфа.

— Надигат чашите с уиски и замезват с луканка и шопска салата. Имаше един брадат, няма да го забравя. Та взе Мончо снимката и гледайки я на светлината важно казва, като за пред компания. — Без операция няма да минеш! Парчето ако мръдне лошо те чака. — Говори той, попийва уиски и уговаря събитието. Всичките около него ме гледат пиянски и ми дават акъл. — Да имаш да вземаш, казвам си на ума. Май вече се виждаме за последен път.

— И пред всички ли ти взе хонорара си?

— Не! Беше му неудобно. Само ще ни платиш сметката, казва. Пари няма да ти взема. Сметката обаче бе два пъти по-голяма от обичайния му хонорар. Аз мислех да мина само с двата килограма ябълки които му бях взел от пазара, ама не стана. Когато ги купувах, ги избирах една по една, като за болен човек.

Срещна ме шефа, гледа в ябълките и се усмихва. — Чух че ходиш за ръката при един голям специалист. Ако е тоя за който си мисля, май няма да минеш само с тези ябълки. — А какво да му отнеса казвам, така се опосках с тия пари, че за себе си не смея да купя ябълки. — Пиене му отнеси и то не евтино, марково. — Ами ако му взема някое менте, та да уморя човека, казвам. А той ме гледа, цъка с език е се подсмива. После видях, че е бил прав. Мончо ми отказа ябълките. И това ми бе цялата аванта. Сам си ги изядох. Колко време не смеех да си купя ябълки. Все скъпи ми се струваха.

— Като закъса човек е готов да дава мило и драго! Ама като улучи такъв като твоя Мончо, стой та гледай.

— На цялото тегло и зъби ми се развалиха. Започна да ме боли един мост, който ми го поставиха миналата година. Двеста лева платих за него, защото бил от металокерамика. Един месец гладувах, ама казвам си това е най-здраво, ще изтрае най-малко десет години. Вятър и мъгла. Едва изкара една година и се проби. А казват че металокерамиката въобще не се пробива.

— Сигурно не е било металокерамика!

— Вчера дадох на личния си зъболекар над шейсет лева за обикновен мост. Напатих се от лекари и зъболекари. Пари нямам за да посрещна Коледа. Тя май се пада да бъде другата седмица?

— А аз се напатих от студентки. Моята Анче нали учи в Търново. Обажда ми се по телефона и ме моли. — Тате трябва да ми пратиш сто и двайсет лева за да си платя втория семестър. Аз съм пенсионер по болест. Оня ден взех двайсет лева от заем за да купим хляб и боб, че с жената ще умрем от глад. Тя втора година вече е без работа.

— В този момент вратата на барчето се отвори. Край краката на влизащия посетител, заедно с мразовития въздух, се шмугна един красив ирландски сетер. Той завъртя весело опашка, вдигна лапи и ги сложи на коленете на Клондайк.

— Женско е! — уточни Брадатия. Преди година го изведох на разходка а то взе че се изгуби. Колко съм си болен, поболях се още един път. Душица е! Така сме свикнали с него. Обикалям аз махалата и разпитвам. По едно време излезе отнякъде един циганин. Държи Лиза за нашийника и започва да се пазари с мен. Шейсет лева иска синявеца му! Че като ми причерня! Забравих болести, забравих всичко. Стиснах го за врата и щях да го удуша. А той жилав излезе. Отскубна се от мен и побягна та не се видя повече. Сега я водя само със синджирче, ама жената пак я е изпуснала. — Лизко, душице… — Ела при мене…Много е гальовна. Със всеки се сприятелява.

— Ти си пенсионер по болест, имаш и студентка. Как успяваш да гледаш и куче?

— Подарък ми е! След като дъщеря ми замина да учи, тя ни е като дете. Яде каквото ние ядем. Лошото е, че ядем само боб.

— Боже! Колко мъка има на тоя свят, боже!

— Това не беше ли от разказ на Йовков?