Алекс Болдин: Ленчето

Всеки от вас е бил млад, нали? Ще ви кажа под секрет, че няма нищо по-хубаво от младостта. Когато човек е млад, успява лесно да свърже много контакти с представители от своя или от другия пол. А когато остарее е кофти. Все се заглежда по некролозите с надеждата, че няма да открие своята снимка там. Абе и на нея ще и дойде времето, но нейсе. Снимката на някой съученик върху некролог винаги ме натъжава и навява едни спомени, как да го кажа, просто не ми е до казване…

Сега искам да разкажа за Ленчето, защото има много да се разказва за нея, а няколкото страници са малко за това. Как ли да започна?… Нека да бъде от първата инжекция която му боцна в хълбока.

— Трай бе пич! От една инжекция ли те е страх? Какво ли ще стане ако те натисне жена? — Това бяха първите и думи, солени, прями и запомнящи се. По-точно биха били подходящи думи на мъж а не на жена. А когато са казани от жена, просто няма начин тая жена да не бъде запомнена.

Боледувах от язва и трябваше да ми се правят някакви инжекции. Правеше ми ги Ленчето. Живееше през две къщи оттатък, зад Стария пазар. Беше ми не само съседка но и почти набор. След като се информирахме взаимно за тоя факт, незнайно защо, но интересът ни един към друг се засили.

Идех ли до участъковия лекар, винаги заварях пред вратата му митинг от народ.

Показваше се Ленчето, овикваше навалицата, а след това ме хващаше за ръката и казваше, „Хайде хубавецо… Ти си на ред!“ Толкова неудобно ми ставаше пред хората, че си умирах от срам. При нея очевидно това чувство липсваше. Каквото и бе на ум това и бе на устата. Беше руса, пълничка с голямо дупе, истинска фурия. Минеше ли по коридора на поликлиниката, сякаш минаваше тайфуна „Майкъл“ през южните американски щати. Провикваше се като овчар на стадо и гласът и ехтеше през три етажа. Болните я оглеждаха респектирани, прошушваха си няколко думи и пак замълчаваха. Така беше преди двайсетина години.

Трябва да съм бил симпатично момче за да хвана на Ленчето окото. Бях ерген, а тя вдовица. Бях срамлив а Ленчето „цапната в устата“ и крайно практична. Егати комбинацията!

След няколко неуспешни опита на участъковия лекар да ми излекува язвата, той се предаде и остави нещата в ръцете на сестрата. Щях да забравя. Тя, Ленчето де, управляваше целия лечебен процес на пациентите. Докторчето я слушаше безпрекословно и изпълняваше медицинските и „съвети“. Ако ли пък възникнеше спор, то бързо отстъпваше и примирено се съгласяваше с нея.

И така, един ден изтормозен от болки, се явих отново в участъковия лекарски кабинет.

— Милото ми пиленце!… — възкликна Ленчето като ме видя. — Много ли те боли? Я да взема, че да ти дам и на тебе от гъбата!

— Каква гъба? — полюбопитствах аз.

— Има една гъба която щом я топнеш в прясно мляко става кефир.

— Какъв е тоя кефир? — продължих да питам.

— Абе, пич! Трай ти казвам! Ще ти я дам и след месец ще идем да почерпиш, че вече нямаш язва. Да знаеш, пия сливова от 40 процента нагоре. Разбрахме ли се?

— Добре! — казах с едва уловима нотка на съмнение и безпокойство в гласа. Казах го, а погледа ми неволно се плъзна по голямото и дупе.

— Там не гледай! Чу ли? Само там не гледай, че не ме знаеш като пламна какво ще стане.

Вечерта на входната ни врата се позвъни. Бащата като по-любопитен отиде да види кой е. Отиде, връща се и се усмихва под мустак. „Да знаеш сине, цял живот съм си мечтал за руса, пълничка жена. Тебе търси, върви…“

Знаех го че е коцкар, но не подозирах, че Ленчето ще му завърти главата от пръв поглед. Излязох аз, а тя ми подава един буркан с мляко.

— Вътре е! Гъбата дето ти бях обещала… Всяка сутрин ще и сменяваш млякото, а онова в което е стояла ще го пиеш на гладно. И да минеш след две седмици към кабинета. Хайде, кажи „Мерси“ де!

Поблагодарих и започнах едно люто и дръзко лечение с кефирената гъба. Бях упорито момче, толкова упорито, че от упоритост се престарах. Вместо по един път на ден, пиех кефира по три пъти.

Ще питате какво стана? Ами стана тя каквато стана. В един петък трябваше да идем с колегата до Върбица. Имаше там една наша машина която трябваше да оправим. Едва дочаках да спре автобуса. Нещо вътре ми късаше червата, напъваше, стенеше и желаеше да излезе. Колегата ме гледа и се подсмихва. Даде ми вестника който си беше взел за четене и моя милост с мъчителни и отчаяни прибежки побърза да се скрие зад навеса на автобусната спирка.

Така… Стана зле! Ама много зле! Много зле, защото нещата по обратния път за Враца се повториха още три пъти. Силното разстройство не спря и през следващите дни. Мина седмица, две, не спираше. Ужасих се. Нищо не помогна за да го спре. Пиех сода, медицински въглища, ядях сухарчета, бисквитки, всичко за което ме съветваха приятелите. Бях отчаян. Отслабнах на тегло. Не смеех да вкуся течна храна, защото трябваше да съобразявам дали наблизо има тоалетна.