Алекс Болдин: Три мекици със захар

— Добрутро Братчед! — поздравява ме усмихнат и заглажда дългия си опушен от тютюневия дим пшеничен мустак. — Имам нещо за теб. Ела след малко към мен.

— О Кей, Братчед! — отвръщам му в същия тон. — Това „Братчед“ си му е един дежурен лаф, нещо като неизменната дървената патерица, която силно повдига дясното му рамо.

Като млад се е опитвал да скача в движение от влак и липсата на десния крак му е мил спомен от тоя подвиг.

Обличам тъмносинята омазнена престилка, набутвам отвертката и клещите в скъсания джоб, нахлузвам полуразпадналите се от машинното масло обувки и се запътвам към машинната зала. Оттам се носи сладникавата тежка миризма на разтопена пластмаса. Монотонният шум на големите машини мигом ме блъсва в лицето и окончателно доразсънва.

Някъде в дъното на малката зала, през задимения въздух, съзирам Цено. Запътвам се към него. Той е сериозен както винаги. Слаб, добре избръснат. Пресяга се с дясната ръка и отлепва отливката от матрицата. След това натиска бутона на пулта и менгемето на машината се хлъзга меко напред за да повтори безконечната си операция. Лявата ръка на Цено е отрязана до мишницата. Това не му пречи обаче да си помага и с нея при работата.

— Какво става, върви ли машината? — задавам въпроса си към него колкото за да започна разговора.

— Не върви тоя пустиняк! — Това беше дежурната дума на Цено, що се отнася до техника и машини. Поради това и името му се спрягаше понякога с упоменатата дума. — Виж каква чернилка излиза! Нали си учен човек, хвърли и едно око, от сутринта се мъча.

— Нали знаеш, че не съм по технологията, за нея си има техноложка. За мен машината върви.

— То пък е една техноложка. Руска курва! Пустиняк!

— Ш-ш-т! Че не отговарям! За руснаци не се говори така! Нали ни са братя!

— Пустиняци! — Не мисля да споря с Цено затова продължавам с огледа на техниката.

Огледът ми естествено продължава към красавицата Милена. Тя работи на една от големите машини. Интересно е, че машината на Милена почти никога не спира от авария. Разбираемо е. Вниманието към нейната машина винаги е по-голямо, като към жената.

Хей, добре е да си хубава жена на тоя свят! Винаги ще ти върви машината! Ще върви и ще пее!

Милена ме поглежда дяволито, точно така както поглежда и всички мъже от поддръжката. Тя на това и разчита, на погледа и на големия си бюст. Все едното от двете ще свърши работа. Заковавам се на интимна дължина разстояние от въпросния бюст и започвам съвсем невинен разговор за времето, неудобствата на първата смяна и други още по-невинни неща. Милена обаче не е глупава. Завърта се леко, колкото да придаде обозримост и на останалите интересни атрибути на женското си тяло. Усмихва се мило и се навежда леко за да предостави възможност да усетя омайващия и парфюм.

Да си призная, не ми се мърда от нейната машина, но се налага. Погледът на Ицо-Алата е вторачен в мен. Той работи точно отзад и винаги когато някой се доближи до нея изпитва лютата ревност на тъпия грозник. Че е елементарен и тъп тип всички го знаеха, а че е грозник се виждаше наяве без да се обяснява допълнително. Към него въобще не възнамерявах да минавам. Той забеляза това и тръшна с озлобление кофата с машинното масло на земята.

Обходът ми по огледа на машините май свърши. А, да Братчеда-Магдата нещо искаше да ме види. Я да ида към него. Кой знае за какво се е сетил. Минавам между редиците машини и се озовавам зад гърба му. Той е седнал на един висок въртящ се стол, опрял е патерицата на малката масичка и куфее. В момента в който ме забеляза се усмихва и мазно започва.

— Едно радийце съм донесъл. Вързах му една дълга антена, а то взе че я удари гръмотевица и отрочето млъкна. Ще го погледнеш ли? Черпя Братчед! Само да мине Циганката и ще дойдеш да пийнем по една бира. Тук са в торбата! — Пропуснах да спомена, че Циганката означаваше прякора на началника на цеха. Той не обичаше да се кара. Говореше меко, умолително, сякаш ти се моли циганка. А иначе ако му оспориш на думата наказваше безапелационно.

— Нали знаеш, че не пия през работно време. С ток работя! Ще ме тресне и мен та няма да могат да ме съберат и по чертеж.

— Добре де, добре! Ще ударим на момчето едно фото. Така става ли?

— Става бе Братчед! Дай радиото! — съгласих се мигновено защото знаех, че той практикуваше фотографията от дълго време съвсем професионално. Тя му носеше допълнителен доход в почивните дни. Често го виждах в неделите по сватби, подпрял се на патерицата с отворена калъфка на фотоапарата, мотаещ се около сватбарите. — „Кажете зеле!“. „Ха така!“. „Прекрасно бе майка му стара, какви сте ми хубавци всичките“. „Ще стане една снимка, фантазия!“. „Хайде сега, ще дадете по три левчета на парче, че и Асан е ора. Трябва да се купуват проявители, фиксажи!“. — Това бяха неговите паметни реплики към веселите сватбари. Никой не се скъпеше, бъркаше по джобовете и плащаше. „Се ла ви!“ — както обичаха да казват французите.