Алекс Болдин: Каменоделци

Когато навърши трийсет и втората си година, Кънчо с изненада и боязън осъзна, че с футболната му спортна кариера бе свършено. Той имаше още сили да тича след топката, но неизплатените заплати в отбора и големите сътресения в обществото го накараха да се замисли.

„Ритнитопковците, — както казваше баща му — печелят до време, а след това… След това идва глада, сине! Голямата житейска истина е в занаята“! — подсети го той.

По принцип Кънчо мразеше работата, още повече тая която изпотява човек. Спортът не влизаше в тая категория, но за съжаление трябваше да се сбогува с него.

„Има едно добро занаятчийско училище в Кунино. Вярно е, че се размахва чука, но пък иначе дава сигурен хляб. Който се е родил абсолютно сигурно е, че ще умре. На покойниците не им трябва нищо друго освен една добре изпята попска молитва и един що годе приличен камък над гроба, не е ли така?“

Кънчо трябваше да се съгласи с него. Един ден хвана влака за Кунино, а след година-две получи диплома за каменоделец. Когато я взе, повъртя я в ръце, изплю се презрително в прахта и подсмръкна.

„И сега какво? Ще ида на гробища и ще чакам да се зададе погребална процесия…“? — Изпсува отегчено и се шмугна в селската кръчма. Там по правило бирата беше топла, защото в нея нямаше хладилник. Топла, обаче не значи престояла.

На село това питие се пиеше на поразия, а бирената фабрика е хей там, на три влакови свирки разстояние.

Лошото когато се пие бира е в това, че добрият пияч не може да мине само с една бутилка. Количеството на изпитото питие расте до тогава докато има добра компания или докато се свършат парите. При Кънчо се случи второто събитие.

„Мамка му, пак я закъсах! Дъртият няма да ме спонсорира. Май ще трябва да подхващам занаята.“

„Подхващането на занаята“ не се оказа лесна работа. Никой не го познаваше и не го търсеше. Селските гробища беше едно съвсем занемарено място. Отиде до попа. Поразговориха се за проблема и светията му се съгласи да го наеме да чисти гробовете. На току що получената диплома-не повярва. Вероятно биреният дъх на Кънчо, беше засилил подозренията му.

През една слънчева юлска утрин ново-изпеченият каменоделец взе старата коса на баща си и започна да коси избуялата трева между гробовете. Беше неприятна и гадна работа. Уморяваше го, изпотяваше го, абе остави… При едно погребение, роднина на покойник му се повайка, че трябва да ходи чак до Мездра, за да прави паметник. Било скъпо и трудоемко.

— Аз съм каменоделец! — каза фукливо Кънчо. — Ако се предумаш, мога и аз да го направя… Само ми помогни в докарването на материала. Ще ти взема два пъти по-евтино.

Човекът се съгласи с облекчение. На другия ден двамата заминаха за Мездра със стария „Москвич“ на клиента. Във фабриката имаше голям избор. Подбраха им камък, обработиха им го, натовариха го и хоп, обратно на село.

Десет дни се мъчи с камъка Кънчо. Най-накрая всичко беше готово. Клиентът, непретенциозен човек, одобри паметника и така се започна. Като посъбра някой и друг лев, Кънчо си купи една очукана „Лада“-комби, на старо. С автомобил се работеше значително по-леко. Намери си и ортак, от съседното село. Жоро му казваха (или Георги) по християнски.

Беше хрисим и кротък човечец, пенсионер. Работил бе като „художник-десенатор“ във Врачанския текстилен комбинат. Мизерната пенсия го бе подгонила да търси препитание и криво-ляво бе изучил дялането на букви и цифри върху камък. Беше слугувал на чорбаджии от Мездра и Роман и му бе писнало, но нямаше начин.

Когато се видяха с Кънчо, беше останал само с пет лева. До получаване на пенсията имаше още две седмици време. Срещата се състоя до павилиона за скара-бира на Мездренския пазар. Кънчо се бе наредил пред него. Купи цяла чинийка с кебапчета и седна на едната от двете маси. Жоро си взе само едно кебапче набодено на пластмасова виличка. За толкоз му стигаха парите. Съдбата, тая стара сводница, насочи крачката на Жоро точно към същата маса. Нямаше начин, както правят вежливите българи, да не разменят две три общи приказки за живота и проблемите които го съпътстват. Това пък бе второто искрено желание на споменатата вече съдба. Разменената информация се оказа еднакво полезна и за двамата. Без писмени договори, а само с намигане на око и подходящи усмивки, двамата се разбраха да работят заедно. Речено-сторено. Кънчо стана мениджъра, а Жоро-работника на бъдещото съдружие. Иначе нямаше как. Дипломата си е диплома.