Алекс Болдин: Каменоделци

Месец май мина в усилена работа. Жоро бе надписал всички поръчани плочи и Кънчо чакаше да дойдат клиентите за да се разплатят. Една сутрин завари пред работилницата оная „балама“ която го притесни с погледа си. Човекът го гледаше тежко и настойчиво. Стана му нервно.

— Искам да видя паметника! — започна бавно той.

— Ето го, там!

— Ама… Не казахте, че правите такива малки плочи. И дебелината е на половината от нормалната. Каква е тая ваза? Та тя е по-голяма от плочата!

— Такива вази правя аз!

— Аз не плащам за такива вази! Та тя не може да се вдигне с ръка!

— Таман ще побира по-голям букет с цветя!

— Ама вие сляп ли сте! Плочата е спукана! Цепнатината е на двайсет и пет сантиметра навътре в сърцевината. При дъжд и лед ще се разруши и трябва да правя нова!

— Как спукана! Лично съм я оглеждал! Няма пукнатина!

— Елате тук! Вижте! Това какво е?!

— М-м-да! Пукната е лекичко…

— Лекичко?

— Ще сложим подпорна плоча отзад и няма да и има нищо.

— Ама вие подигравате ли се с мен?

— Добре, де… Ще ви направя нова.

— Вижте какво господине… Знаете ли какво си мисля сега…?

— ?…

— Да вдигна вазата и да ви я ударя в главата!

— …

— С вас приключваме! Разбрахте ли ме…! Чухте ли ме! При-клю-чва-ме! Веднага свалете снимките и ми ги дайте! Веднага!

На Кънчо му омекнаха краката. Не очакваше такъв развой на събитията. „Баламата“ противно на неговото наблюдение и опит се оказа „тарикат“. Как не го разбра още в началото. Като нищо щеше да вдигне вазата и да го удари по главата…

Чул разправията, влезе и Жоро.

— Какво не ви харесва, господине?

— Нищо направено от вас не ми харесва! Този човек ме заблуди и измами. — ръката му сочеше Кънчо. Последният правеше отчаян опит да стане от стола и да запази хладнокръвие. — Връщайте ми парите!

Кънчо видя, че нещата вървят на зле. Присегна се, взе една химикалка и започна нещо да смята.

— Какво смятате? Безполезно е да смятате! Парите веднага!

— Но тук са дялани букви…

— Не съм ви карал да дялате букви на спукана плоча!

Гърбът на каменоделеца се заледи. Краката му увеличиха амплитудата на треперенето. Ръката не го слушаше. Той правеше опит да и намери място или поне някаква що годе прилична поза, но така и не успяваше. Жоро тактично напусна помещението и ги остави насаме.

— Ама… такова нещо досега не ми се е случвало!

— Сега ви се случва…!

— Изненадвате ме…! Откъде да ви взема толкова много пари наведнъж?

— Добре! Във вторник съм тук! Разбрахте ли ме? Давам ви срок до вторник!

— Малко е…

— До вторник! И не смейте да ме разигравате, че ще ви намеря където и да сте и ще стане по-зле!

Човекът взе свалените снимки и излезе така тихо както бе влязъл.

— Мамка му…! Мамка му…! Тоя ще ме пребие…! Жоро! Жоро! — ортакът си показа главата на вратата. — Защо не ми обърна внимание, че плочата е спукана?

— Казах ти! Не си ли спомняш? Още когато я докара от Мездра…

— Мамка му…! Загазихме! Ако не му върна парите, ще ме пребие.

— Имаш време ортак. До вторник трябва да получиш парите за още две поръчки. Ще успееш!

Следващите дни минаха за Кънчо като лош сън. В понеделник никой от длъжниците му не мина. Пари нямаше! Извади Джи Ес Ем-а и се разбра с Жоро да не ходят във вторник на работа. Това беше отчаян ход. Знаеше, че няма да се измъкне от този клиент. Отлично го знаеше. Как можа да го вземе за „балама“, и да приеме поръчката на фаталната дата, 13-ти! Един път отстъпи от принципите си и ето, нещастието се случи.

Дойде сряда. Жоро отиде на работа, но Кънчо се направи на болен. Не отиде и в четвъртък. В петък замина за Берковица. Трябваше да достави материал за паметници. В събота, най сетне реши да се появи. Една клиентка му бе обещала плащане към десет часа сутринта. Ако „тарикатът“ дойде, ще успее да му плати.

Рано сутринта мина край любимото си кръчме до текстилния комбинат и си купи топла баничка. Повлече бавно крака към каменоделната. Наближи. Вътре свиреше касетофончето. Жоро го бе преварил. Дялаше някакъв кръст върху мраморна колона.

Тъкмо влизаше през външната врата на дворчето и го съзря. Беше оня! Идваше откъм гробищата. Вървеше бавно и уверено. Беше нахлупил същата тъмно-синя бейзболна шапка на глава. Черен спортен анцуг подчертаваше мускулестото му тяло. Фиксираше го с тежък и мрачен поглед. Кънчо изтръпна. Залъкът заседна на гърлото му.

— Нали знаеш за какво идвам? — каза го бавно с изпепеляващ поглед „тариката“. — Идвах във вторник. Нямаше те. Казах ти, че няма да ми убегнеш. Е…?