Алекс Болдин: Каменоделци

Първоначално работеха за клиенти от двете си родни села, а след настъпване на социалните промени, се заоглеждаха за работа и в града. На село, както е ясно на всички, пари няма. Друго нещо е града, да кажем Мездра или Враца. Народът мре от рак, нерви, безпаричие и от какво ли не. Поръчките и цените за надгробните паметници обаче рипаха всеки месец.

През една ранна пролет, двамата направиха една бизнес-командировка до Враца. Посетиха и двете гробища. Поразпитаха където трябва. Отидоха и до владиката. Оказа се, че патриаршията стопанисва една разнебитена сграда на територията на Старите гробища. Кънчо почерпи с домашна ракия секретаря и беше моментално допуснат на аудиенция до владиката.

— Ваше преосвещенство, ето ни двама честни хора от село. Ето и дипломата ми! От професионалното каменоделно училище в Кунино е. Правя прекрасни паметници за прекрасни покойници! Можете да позвъните на вашия човек от село и да питате за мен.

На владиката не му се наложи да позвъни. Постройките в гробищата пустееха, а на него му трябваха пари. Един приличен наем от тях бе добре дошъл за светата църква и нейните свети труженици.

— Чадо мое, от мен проблеми нямаш. Искам само едно: Да няма срамни скандали и да няма разврат! Разбрахме ли се?

— Благодарим, ваше преосвещенство! — видимо си отдъхна Кънчо и понечи да му целува ръка. Целуването така и не се състоя, защото владиката бързаше за литургия. Процедурата продължи с предплащане на наема за три месеца и наемане на въпросните помещения.

Градът си е град и по никакъв начин не може да се сравни със село. Поръчките заваляха, заваляха и парите. Цените бавно и неотклонно се вдигаха. Джобовете на Кънчо и Жоро се понапълниха. И двамата заоблиха коремчета. Започнаха да подбират по-претенциозно клиентите си. По отношение на тях, дипломираният каменоделец си имаше собствена философия. Той ги делеше на два типа, на „балами“ и „тарикати“. Подходът към двата типа беше естествено различен. „Баламите“ можеше да ги разиграваш, да ги лъжеш в цените, да им пробутваш калпав материал. С „тарикатите“ трябваше да се внимава. Към тях отношението трябваше да е „бижу“. Човек не знае как би реагирал „тариката“, ако не дай боже, нещо лошо се измъти.

Кънчо приемаше поръчките, доставяше материала, монтираше паметниците и оправяше забатачените ситуации. Жоро пък дялаше ли дялаше букви. Беше си сковал едно столче с три височини, в зависимост от големината на камъка.

Боляха го ставите на краката и трябваше да си създаде максимално удобство при работа.

Каменоделната работилница в района на Старите гробища бе едно забравено от бога място. Сред буренак и изпочупени камънаци се сивееше една съборетина която кой знае кога е била ремонтирана за последен път. Полуразрушен навес скриваше от слънцето разкривено и изгнило дървено магаре, на което поставяха за обработка плочите. Две-три хилави, окършени праскови дървета беряха душа сред праха и боклука. Оградата беше във фазата на окончателното разрушение. Многобройните дупки по нея бяха закърпени с пробити ръждясали ламарини. Една от тези ламарини се бе откъснала и тъжно подрънкваше под волните напъни на пролетния ветрец. Външната врата на каменоделната беше разбивана и кърпена безброй пъти, докато бе добила вида на жалко подобие на вещ, което по никакъв начин не можеше да се нарече врата. Останки от чешма стърчеше самотно досами лехата с млад, току що поникнал пролетен лук. Тя беше отрязана и затапена, защото инспекторите от ВиК не търпяха клиенти които не си плащат редовно сметките за вода.

Мръсно жълто и прашно бюро, заемащо половината от помещението, изпълняваше функцията на офис мебел. Синият пластмасов стол, на който обикновено седеше Кънчо, бе със счупен крак. За да може все пак да запази що годе устойчиво положение, кракът на стола бе подпрян с голяма очекутена каменна ваза.

Тези битови неудобства по никакъв начин не правеха впечатление на каменоделците. Те си бяха узаконили фирма за производство на надгробни паметници. Фактури не даваха. Нали ако дадат щяха да се плащат данъци. А плащат ли се данъци значи печалбата щеше да е по-малка. Проста логика! Кънчо, чието задължение бе да контактува с клиенти пишеше договорите на листа от ученическа тетрадка. Поставяше индиго и дубликатът даваше на клиента. Нямаше печат, нямаше подписи.

Хей така, фактурата беше една волна и не ангажираща хартийка. Кой не му харесва да иде другаде. Тук е така!