Алекс Болдин - Пътец мой, душице моя

— Майко, опитай се да ми обясниш къде се намираш! — позвъни и отново той. — Огледай се! Какво виждаш? Има ли хора около теб?

— Не! Няма хора! Вървя по някаква магистрала. Мисля, че съм вече близо до нас. Ето, там е май автогарата.

Някаква далечна светлинка и даде надежда. Тая светлинка се оказа крайградския хипермаркет „Технополис“, но тя не знаеше нищо за него. Беше пуснат в действие само от няколко месеца.

— Иди в автогарата. Влез на топло и ме чакай там. Аз ще дойда да те прибера!

— Добре…

Стефан преуморен забърза към автогарата. Тя отстоеше на двадесетина минути път от кооперацията. Стигна, огледа се. Майка му я нямаше. Влезе вътре. И там я нямаше. Пак и позвъни…

— Майко… Чуваш ли ме?

— Да!

— Къде си? Моля те, опитай се да ми обясниш! — гласът му трепереше от притеснение и изтощение. Беше вече обиколил половината град. Беше се връщал у дома за да вземе пари и топли дрехи. Не знаеше в какво състояние щеше да я открие.

— Не зная Стефчо!… Ходя по някаква магистрала с две платна. Няма хора около мен. Не се безпокой за мен мама, ще се прибера. Ти само ме чакай пред кооперацията на Маруца. След малко ще дойда.

Тези нейни думи съвсем го отчаяха. Телефонът му позвъня. Обаждаше се отново леля му. Заразпитва го. Беше и звъняла. След няколко разменени думи и двамата осъзнаха, че се е изгубила. Чудеха се обаче как да я открият. Не знаеха какво да сторят.

— Обади и се и кажи да спре някой човек. Да му даде телефона. Да го помоли да ми се обади. Аз и го казах, но тя се обиди и ми затвори телефона.

— Страх я е да не и откраднат Джи-Ес-Ем-а. Не смее да се довери на никой. — обясни леля му. — По добре се обади в полицията. Да започнат да я търсят. Нищо не можеш да направиш сам. Последния път гласът и бе дрезгав. Уплашила се е. Може би плаче и не иска да те тревожи.

— Ако успея да я склоня да спре човек, ще разберем къде е. Моля те, опитай се да я предумаш да спре някой.

— Ще опитам! А ти я чакай там където ти е казала.

— Ох, боже!… Божичко… И това ли ми дойде на главата… До вчера беше болна…

— Искала е да те зарадва. Казал си и, че ти е харесала рибата. Отишла е и е купила риба. Виновен си! Защо си я накарал да ходи до пазара?

— Нищо не съм я карал да прави!

Стефан изстена. Осъзна, че ако не открие бързо майка си, може би това ще бъдат последните и часове. Тя не би издържала на открито една ледена нощ. Просто щеше да ходи докато има сили, а след това ще падне и ще замръзне. Никой нямаше да я открие, или пък щяха да я открият на сутринта вкочанена и бездиханна. Бяха минали вече пет часа откакто бе излязла. Нямаше да издържи…

— Боже! Боже-е-е! Запази ми я! Нямам си друга майчица!… Божее-е-е! — Задави го спазъм в гърлото. Очите му се премрежиха от сълзи. Ръцете му леденееха. Беше облякъл на бързо старата си зелена ватенка. Хапливият студ се провираше в нея отвсякъде, но не го усещаше. Преумореното му тяло бе някак претръпнало. Едничката мисъл, да я открие, го държеше все още на отмалелите крака. Стоеше треперещ на тролейбусната спирка пред старата кооперация на Маруца. Отпред в ослепителна коледна украса блестеше хипермаркетът „Суми“. Зад него „Била“ беше обляна в разноцветни светлини.

Тук беше центърът на града. В късната декемврийска вечер нямаше много минувачи. Някакви тинейджъри, смеейки се, прекосиха булеварда. Под синята козирка на тролейбусната спирка една влюбена двойка се целуваше.

Мярна му се спасителна идея. Видя патрулна полицейска кола да минава надолу по булеварда. Затича след нея. Не можа да я застигне. Забърза се към железопътната гара. Там винаги имаше дежурен полицай. Ще го помоли да съобщи в управлението за нея. Ще започнат да я търсят…

Стигна. Излезе на перона. Сред чакащите пътници наистина се разхождаше дежурен полицай. Наближи го. Разказа му с няколко думи обърканата ситуация. Полицаят го изгледа внимателно, след това го заведе в дежурната стаичка и го заразпитва. Извади някаква бланка и започна да я попълва. Успокои го, че ще я открият. Позвъни до полицейското управление, а след това се обърна към него и каза:

— Трябва да идете до управлението! Нали знаете къде се намира? Иначе не може… Там ще обясните на дежурния. Ще изпрати кола за да я търсят.

— Добре! Благодаря ви!

Стефан излезе от стаичката и с последни сили забърза към управлението. То не беше близо. Имаше два километра път до там. Усещаше смазваща умора. Едва вървеше. Не беше се спирал четири часа. Извади телефона и отново позвъни на майка си. Когато тя отговори и каза с нежен отпаднал глас.