Алекс Болдин - Туист агейн

Стъпвайки внимателно в рядката кал в посока на вход „Б“ оживено коментирахме какви ли подаръци беше получил Мишока от Куба. Всеки от нас стискаше под мишница личното си „оръжие“. Това оръжие предствляваше една излъскана алуминиева тръба накичена с хартиени фишеци. Играта на фишеци беше по това време най-популярната махленска игра, толкова популярна, че дори се правеше квартален турнир по точна стрелба. Няма да се хваля много, но бях безспорен квартален шампион. Никой още не беше забивал книжен фишек на Маца между предните горни два зъба, но аз успях, въпреки че не бях сигурен как точно стана тоя номер. Просто си бях добър стрелец и това си е. С това оръжие бяхме страшна махала. До тоя момент, докато на Мозъка не му хрумна идеята да втъква във върха на фишеците карфица. В резултат на това мероприятие Танци, от махалата до кръчмата на Тането, остана без едно око. От тоя момент играта беше официално забранена. Но в момента за който разказвам още не беше се случил нещастния факт и Танци си беше още с две очи.

Тъкмо влизахме в „Б“ вход и вратата вляво внезапно се отвори.

— А-а-а-а! — изникна от нея Шефа. Много обичаше да ни плаши с този вик. На врата му беше седнал Гизенгата. Това беше едно малко хлапе с топчеста рошава глава, на четири години, което беше любимец на Шефа. По цял ден той препускаше с него като обязден кон около кооперацията. Шефа беше в осми клас и понеже беше отличник в клас, а и родителите му бяха ятаци, бяха го избрали за комсомолски секретар.

Никога не съм харесвал комсомолските секретари. Обичаха да правят един събрания, дълги и отегчителни и все говореха, говореха и нищо реално не казваха. Интересното беше, че Шефа ходеше на тези събрания заедно с Гизенгата. А той Гизенгата какво ли разбираше от комсомолски събрания. Даже не знаеше защо му казваха Гизенга. По това време в Белгийско Конго имаше партизанско движение. Бяха претрепали един техен водач, Антоан Гизенга се казваше. Във вестник „Работническо дело“ все за него се пишеше. Та хлапето, съобразно актуалните политически събития се превърна в „герой“. Нали беше любимец на Шефа!

В момента когато Шефът изрева своето „А-а-а-а!“ Гаргата, на когото нервите бяха най-слаби, побягна нагоре по стълбището, извади мълниеносно един фишек, втъкна го в тръбата и без никакво бавене го изстреля в посока на угрозяващата опасност. От нерви обаче не улучи и фишекът се заби в рошавата глава на Гизенгата. Последният побърза да реагира с неистов рев което още повече нагорещи ситуацията. Всички побягнахме нагоре. Мишокът водеше колоната. Той побърза да отвори вратата на апартамента и всички се набутахме мълниеносно вътре, защото Шефа съвсем не обичаше да обиждат любимеца му и ни преследваше по петите.

Беше привечер. Бащата и майката на Мишока си бяха у тях. Те ни посрещнаха весело и радушно. Настаниха ни в хола, край голямата холна маса. Не след дълго пред всеки от нас беше сложена по една порцеланова чаша с горещо какао. Мишока сновеше насам натам, вадеше подаръците и ги демонстрираше с едва прикрита радост и гордост. Ние гледахме и цъкахме. Какво друго би трябвало да правим, беднотия! Сублименният момент беше когато майка му тропна на масата две кутии със шоколадови бонбони „Пияни вишни“. Всички протегнахме едновременно ръце към тях като по команда. Наистина страхотни бонбони бяха! Върха на сладоледа! Аз си взех три. Гаргата и и Пиньов по две, а другите загубеняци само по един. Обстановката, вероятно от ликьора в бонбоните или от разказите за Куба, стана доста радостна и екзалтирана. Слушахме зяпнали бащата на Мишока. А той не спираше да разказва, за Кастро, за Че Гевара. Страшни били тези кубински партизани. Само с една шепа стари пушки превзели столицата Хавана. Да не повярваш! И бащата на Мишока лично се ръкувал с Кастро. Вярно ли е било това? Сега след толкова години си мисля как наивно са били лъгани дребните хлапетии, в наше лице.

— Скопи, Скопи-и, а тая флоберка от Куба ли е? — рекох колебливо и посочих опряната до стената спортна пушка. — Бях се неволно изтървал, разбирате ли? Да изрека грозния прякор на Мишока пред родителите му. На момента съжалих, но всичко вече бе изречено. Баща му мигом се начумери, доближи ме, хвана ме за едното ухо и го изви болезнено. Изскимтях мъчително от болка. Това ляво мое ухо го бяха сплескали от стискане, най-напред баща ми а след това почти всички мои учители и учителки. Такъв си бях тогава, разсеян и прям. Такъв съм си и сега.

— Обещай, че вече няма да наричаш Мишо с това име! Обещай! Ако искаш, Мишок — може! Но не и това!