Алекс Болдин - Изповед

До мен седеше едно маце, с руса топирана коса. Топирането на косата при жените си беше мода дълго време. Беше моден и минижупа, тоест късата сексапилна дамска поличка. С една дума мацето бе модно отвсякъде. Май и то не бе пътувало със самолет, защото сините му оченца се бяха опулили като мъниста от страх.

На излитане от летище София, то сграбчи ръката ми и изпъшка. Де бре, де! Добре, че го направи, за да ми даде възможност да се направя на мъж и да скрия издайническия страх. Държахме си ние ръцете, дишахме тежко и от време на време поглеждахме навън за да видим околната обстановка. А тя си бе все една и съща — облаци, облаци и тук-там далечна, разчертана на квадрати и правоъгълници жълто-кафява земя.

Някъде в края на пътуването Калинчето, така се казваше моята спътничка, си дръпна ръката, вероятно свикнала с летенето или от някакъв резонен дамски свян. Бяха минали почти три часа през които и двамата си бяхме разказали един на друг цялото житие битие или както тате обичаше да се изразява „разказахме си и майчиното мляко“.

На летище „Шереметиево“ в летищния автобус се оказахме пак един до друг. Така свикнахме и така си допаднахме с Калинчето, че цялата екскурзия мина за нас като едно малко бижу. Пръскахме се с вода от фонтаните на Петродвореца. Разхождахме се вечер под фенерите на стария Арбат. Пихме чай с руски корабийки в чайните на Краснодар. Опитахме и руския квас с огромните им пирожки на пазара в Новоросийск. Какво да ви кажа, беше много хубаво и много красиво в чужбина. А когато си в компания с индивид от другия пол, става просто незабравимо.

На софийската аерогара, прехвърлящи от една ръка в друга пакетите с покупки, едва успяхме да си лепнем по една целувка, но това си беше логичния завършек на нещата. Какво стана после ли? Да разбира се, стана като при всеки кутсузлия. Адреса и телефона на Калинчето, записани на едно хвърчащо листче, изчезна незнайно къде заедно с амбалажната хартия от купените чуждоземни стоки. Е, останаха ми за спомен няколко общи снимки. Изпрати ми ги след месец екскурзоводката на Балкантурист. Там можех да се видя щастливо умъдрен до синеокото моме, с една тъпа и идиотска усмивка изписана на брадясалото ми ергенско лице.

От тогава въобще не съм излизал в чужбина което не значи че не съм я гледал по телевизията и по филмите. Има и разлика в ходенето по чужбина. Тя се състои в това, че по-рано се ходеше за удоволствие, а сега за да се изкара за хляба. Годините на демокрацията бяха златния шанс за някои мои набори да се срещнат очи в очи с чужбина. Та в Испания ли не, та в Италия ли, та в портокаловите градини на Гърция ли? Напоследък някои ходиха дори в Полша за да берат картофи, но не са доволни. Казват, че дори в Либия било по-добре, макар че отдавна е минала модата да се ходи на гурбет в арабска страна.

Ега ти живота! Смея ли да попитам уважаемите мои набори, как се справят в тоя демократичен живот като са народили по едно или две деца? Ами ако ги изхвърлят от работа? Три или четири гърла ги чакат у дома. Мен ме чакат обаче само две, моето и на Лиза, престарялата ми кучка. Аз например, от десетина години насам съм бил пет шест пъти без работа. Тъкмо свикна на безместна храна, на икономия на ток, вода и телефон и хоп. Пак започна, я в частна фирма я в държавна. Казвате да се радвам, че съм на работа? Ами радвам се и какво от това? Нали непрекъснато чакам да ме уволнят. Всеки началник ми го е изтъквал като мотив, допълнение и уточнение за това какво би станало ако… Все това ако! Тая щастлива демокрация си има и своите кофти елементи. Никой не ти гарантира работно място. На никой не му пука, че нямаш какво да ядеш или да пиеш.

Така беше допреди месец. Обаче, … най-сетне съм пенсионер! Кеф! Какъв кеф само! Гарантирани ми са сто и петдесет лева на месец! Не ставам рано. Не бързам да хвана тролей, да свърша дадена от началник задача или да изприпкам през работно време за да си платя борчовете. Тишина и спокойствие! Отвсякъде! Латино сериали по телевизията — безкрай. Гледам, гледам и тъкмо схвана развивката на нещата, тъкмо пророня някоя и друга сълза за съдбата на главната героиня и давай друг сериал, „Дързост и красота“. Моята комшийка се похвали, че дъщеря и е изучила начално, средно и висше образование докато се въртял тоя сериал. Нещо повече, сменили били два пъти името на канала който го давал.

Ех, маме-е-е-е! Пенсионер съм! Без инфаркт, без инсулт, без аденом на простатата. Е, имам там някакво си кръвно, диабет в лека форма, дископатия, невропатия, стенокардия, ама кой ли мой сънародник на моята възраст ги няма. Това си върви като десерт към живота на съвременния българин, иска или не иска. Ако не му изнася да иде в Германия или да кажем в Швеция, в страните дето се вихри стария капитализъм. Тук той е едва в началото си, макар че никой не може да уточни какъв вид капитализъм е.