Алън Фолсъм: Претендентът

Париж, Франция

Двама мъже седяха в библиотеката на елегантна къща на авеню Виктор Юго. Бяха стари приятели, преуспели бизнесмени на четирийсет и няколко години. Единият се казваше Алфред Нойс и беше гражданин на САЩ, но беше роден в Русия. Другият се казваше Питър Китнър и беше гражданин на Великобритания, но беше роден в Швейцария. И двамата бяха напрегнати и неспокойни.

— Хайде, пускай го — каза тихо Китнър.

— Сигурен ли си?

— Да.

Нойс се поколеба.

— Давай — настоя Китнър.

— Добре.

Нойс с неохота включи 8-милиметровия филмов проектор на масата. Проблесна светлина и преносимият киноекран пред тях оживя.

Гледаха любителски филм без звук. Действието се развиваше в парка „Монсо“ на Десния бряг. Беше заснет детски рожден ден. Изглеждаше весело, глупаво, цветно. Двайсетина момчета и момичета гонеха балони и се замеряха с парчета торта и сладолед, дока го бавачки и родители се опитваха да удържат детския хаос под контрол.

След няколко секунди камерата се отклони към други десетина деца, увлечени в импровизиран футболен мач. До едно бяха момчета и подобно на всички деца на купона — на десет-единайсет години. Очевидно обожаваха футбола и играеха, без да жалят силите си. Неточен ритник изпрати топката към големите дървета в далечината и тя потъна в сенките. Едно от момчетата се затича да я вземе и камерата го последва.

Момчето беше на десет години и се казваше Пол. Когато доближи храстите, за да вземе топката, камерата се отдръпна малко назад. Изведнъж между дърветата се показа друго момче. Беше по-голямо, високо и силно. Може би на дванайсет-тринайсет години. Пол спря и посочи мястото, където беше изчезнала топката. А после в ръката на по-голямото момче се появи нещо. Проблесна острие. В следващия миг момчето направи една крачка и с всичка сила заби ножа в гърдите на Пол. Камерата се втурна напред, като подскачаше. По-голямото момче s изненада вдигна поглед към нея. После се извърна и се опита да побегне, но човекът с камерата го сграбчи за ръката и го завъртя насила към себе си. Момчето яростно се опита да се освободи, но не можа. После захвърли ножа и успя да се отскубне. Камерата падна на земята и обективът й се насочи право към Пол, който лежеше неподвижен, с широко отворени очи.

— Спри! Изключи го! — извика изведнъж Китнър.

Алфред Нойс бързо спря проектора.

— Съжалявам, Алфред — каза Питър Китнър със затворени очи. — Съжалявам. — Постоя още малко така, докато се съвземе, после погледна към Нойс. — Полицията не знае за съществуването на този филм, така ли?

— Не знае.

— И не са намерили ножа?

— Не са.

— Това ли е единственото копие от филма?

— Да.

— А ножът в теб ли е?

— Да. Искаш ли да го видиш?

— Не, не желая да го виждам. Никога.

— Какво да направя?

Китнър отклони празния си поглед встрани, пребледнял като мъртвец. Най-сетне отново се обърна към събеседника си.

— Вземи филма и ножа и ги заключи на сигурно място, където само ние двамата ще имаме достъп. Използвай когото е нужно, дори и членове на фамилията. Плати колкото трябва. Но каквато и да бъде цената, искам да бъда сигурен, че ако животът ми завърши преждевременно, парижката полиция и адвокатите, които ще изпълнят завещанието ми, ще имат пряк и незабавен достъп както до ножа, така и до филма. Оставям на теб да измислиш как точно да го направиш.

— Ами…

— Убийството на сина ми ли?

— Да.

— Ще се погрижа лично.

Двайсет години по-късно

Жп гара на „Амтрак“, Барстоу, щата Калифорния, Вторник, 12 март, 4:20 сутринта

Джон Барън доближи притихналия влак в хладната нощ на пустинята. Спря до вратата на вагон 39002 на големия „Саутуест Чийф“ на компанията „Амтрак“, за да изчака, докато мустакатият кондуктор помага на един възрастен мъж с очила, дебели като дъното на стъклена бутилка, да се качи на влака. После и той се качи.

Кондукторът го поздрави, продупчи билета му в полумрака и посочи към средата на вагона. Двайсет секунди по-късно Барън прибра малката си пътна чанта на мястото за багаж над седалката и се настани на мястото си до пътеката до една привлекателна млада жена с яке с качулка и тесни джинси, която се беше свила на кълбо до прозореца и спеше.