Алън Фолсъм - Претендентът

Реймънд предпазливо се облегна и хвърли око на куфарчето си в отделението за багаж над седалката. Вътре имаше американски паспорт, самолетен билет за Лондон в първа класа на „Бритиш Еъруейс“, автоматичния пистолет „Щурм Рюгер“ 40-и калибър, който беше използвал за убийствата в Чикаго, и два допълнителни пълнителя с по единайсет патрона всеки. Беше проявил невероятна дързост, като беше минал с тях покрай острите погледи на антитерористичните поделения, които патрулираха в жп гарата, и се беше качил въоръжен на влака за Чикаго, но сега се чудеше дали трябваше да ги носи. Пистолетите, които беше използвал за убийствата в Сан Франциско и Мексико Сити, бяха изпратени с обикновени колети до пощенските кутии под наем, които беше предплатил в различни клонове на компанията „Мейлбоксес Инк.“. В Сан Франциско беше прибрал пистолета от пощенската кутия, беше го използвал и после го беше изхвърлил в залива заедно с трупа на човека, когото беше убил. В Мексико Сити бяха загубили колета му и се наложи да чака почти цял час, докато повикат управителя и най-сетне го намерят. Беше изпратил и трети пистолет в пощенската кутия на клона на „Мейлбоксес Инк.“ в Бевърли Хилс, но тъй като графикът му вече беше разтеглен до скъсване заради принудителното пътуване с влака, а проблемът в Мексико Сити не му даваше мира, беше решил да рискува и да задържи пистолета със себе си, за да не се случи още някой гаф, който да забави отпътуването му за Лондон.

Отново се разнесе писъкът на локомотивната свирка и Реймънд пак погледна към човека, който дремеше до изхода. Изгледа го продължително, после вдигна очи към куфарчето над главата си и реши да поеме този риск. Просто да стане, да свали куфарчето и да го отвори, все едно му трябва нещо отвътре. После, в полумрака на вагона, внимателно да прибере пистолета под пуловера си и да върне куфарчето на мястото му. И вече се канеше да го направи, когато забеляза, че Вивиън Удс го наблюдава. Когато я погледна, тя му се усмихна. Не беше усмивка от добро възпитание или пък поздрав към съседния пътник, който също се е събудил рано сутринта — усмивката й изразяваше сексуално желание и му беше съвсем добре позната. Реймънд беше на трийсет и три години, строен, мускулест и красив като рок звезда, с руса коса и големи синьо-зелени очи, които подчертаваха деликатните му, почти аристократични черти. Говореше тихо и демонстрираше безупречно възпитание. За жените, независимо на каква възраст, тази комбинация от качества беше убийствена. Те често го гледаха със същото съсредоточено желание, което струеше от Вивиън Удс точно в този момент, все едно бяха готови да зарежат всичко и да побягнат с него, накъдето им видят очите. И когато стигнат там, да изпълняват всичките му прищевки.

Реймънд леко се усмихна в отговор и затвори очи, сякаш се готвеше да заспи, но осъзнаваше, че тя няма да откъсне поглед от него. Това го ласкаеше, разбира се, но точно в този момент вниманието й беше ужасно неподходящо, защото заради нея не можеше да се изправи и да си вземе пистолета.

Жп гара на „Амтрак“, Сан Бернардино, щата Калифорния, 6:25 сутринта

Джон Барън наблюдаваше опашката от пътници, които се качваха във влака. Някои носеха куфарчета или лаптопи; други стискаха картонени чаши с кафе. Неколцина говореха по мобилните си телефони. Повечето изглеждаха така, сякаш още не се бяха събудили напълно.

След няколко минути кондукторът затвори вратата. Миг по-късно свирката на локомотива отново проехтя, вагонът леко се люшна напред и експресът потегли. Младата жена на мястото до Барън се размърда и отново заспа.

Барън я погледна, после премести поглед към пътеката и редицата от пътници, които все още не си бяха намерили места. Беше нетърпелив. Откакто се зазори, искаше да се разходи покрай четворката картоиграчи, за да види техния човек. Ако изобщо беше техният човек. Но това не беше правилно от тактическа гледна точка и той не се помръдна, а проследи с поглед едно четири или петгодишно дете, което стискаше плюшено мече и несигурно вървеше по пътеката между седалките. След него крачеше красива руса жена, най-вероятно майката. Когато отминаха, Барън хвърли поглед на Марти Валпарайсо на мястото му до вратата. Дремеше или поне се преструваше, че спи. Барън усети пот на горната си устна и осъзна, че дланите му също са влажни. Беше изнервен и усещането не му харесваше. От всички възможни състояния на духа нервността беше най-неподходящото за момента.