Алън Фолсъм - Претендентът

Реймънд заложи и Милър му плати, като избута купчинка червени пластмасови чипове в средата на масата. Реймънд за пръв път се зачуди дали Милър не носеше перука, защото беше оплешивял заради химиотерапия или лечение с радиоактивно облъчване. Може пък да беше болен, но да не искаше да говори за това, и точно по тази причина да му се налагаше да ходи толкова често до тоалетната.

— Твърде високо е за мен, Франк. Аз съм пас. — Реймънд остави картите си на масата.

Може би държеше по-силната ръка, но това изобщо не го интересуваше. Не го интересуваше и дали Милър носи перука и дори дали изобщо е болен. Интересуваха го само полицаите и как точно го бяха открили. Беше абсолютно изряден при убийствата в Чикаго. И там, както и в Сан Франциско и Мексико Сити, беше прекарал възможно най-малко време на местопрестъплението, не беше местил нищо в апартаментите и беше носил хирургически ръкавици за еднократно ползване от онзи вид, който в днешното несигурно време на биологични оръжия може да се купи почти във всяка аптека — значи не беше оставил никакви отпечатъци.

Веднага след това нарочно бе поел на зигзаг по заледените улици, за да стигне до гарата — маршрутът му трябваше да е невъзможен за проследяване. Струваше му се невероятно да е бил проследен, особено чак до влака. И все пак те бяха тук и всеки миг го приближаваше до момента, в който трябваше да се изправи срещу тях.

Ето защо трябваше да измисли изход — при това бързо.

Юниън Стейшън, 7:50 сутринта

Детективи Полчак и Лий се появиха на 12-и перон, където чакаше Макклачи. Лен Полчак беше на петдесет и една, бял, висок около 170 сантиметра, тежък около сто килограма. Рузвелт Лий беше на четирийсет и шест, чернокож и поне с трийсет сантиметра по-висок от него — изсечен като от скала гигант, бивш професионален играч на американски футбол, който все още беше в отлична форма. Полчак беше в Отряд 5–2 от двайсет и една години, а Лий от осемнайсет и въпреки различията във възрастта, ръста и расата си те бяха толкова близки, колкото изобщо е възможно за двама мъже без роднинска връзка. Близостта им беше родена в годините, които бяха прекарали заедно — в една и съща скука, в едно и също напрежение, в една и съща опасност и едно и също изумление пред това колко ужасни неща могат да си причинят хората. Поради времето, прекарано заедно, и общия си опит всеки от тях инстинктивно знаеше какво мисли другият и какво се кани да направи във всеки един момент и това чувство им подсказваше, че партньорът във всеки един момент е готов да те защити, както и ти самият си готов да защитиш него.

В целия отряд беше така, защото традицията повеляваше, че никой не е по-важен от другите, дори командирът. Да се работи на такова място се изискваше особен характер и да се получи покана за присъединяване към отряда не беше лесно. Първо някой трябваше да препоръча въпросния детектив, после кандидатът беше наблюдаван дискретно в продължение на седмици или дори месеци, преди всички да одобрят кандидатурата му и той да получи покана. А след като бъдеше приет в 5–2 и положеше клетва за вярност към отряда и останалите му членове, човек оставаше в него завинаги. Единствените начини да го напусне бяха уволнение по болест, смърт или пенсиониране. Такива бяха правилата. С времето в отряда се беше установило усещане за близост, което не съществуваше в други подобни формирования на полицията, и колкото по-дълго работеше човек там, толкова по-силна ставаше тази връзка.

Точно в това вярваха Полчак и Лий, когато поеха по перона към мястото, където стоеше и ги гледаше Макклачи. Всеки от тях мислено отброяваше минутите до момента, в който щеше пристигне експресният влак и техният картоиграч щеше да слезе.

7:55 сутринта.

Джон Барън го беше видял ясно само веднъж, когато за момент остави картите и мина по пътеката, за да отиде до тоалетната в края на вагона. Но дори тогава беше зърнал обекта само за миг и не можа да си състави представата, която му беше нужна — дали в погледа му има решителност, как се движи и дали ръцете му са готови за действие. Така стана и няколко минути по-късно, когато човекът се върна и мина покрай него, а после седна на мястото си, без да се обръща. Не беше достатъчно.

Барън се обърна към младото момиче на седалката до себе си. Тя беше със слушалки и гледаше през прозореца, като неволно потропваше в такт с музиката. Притесняваше го най-вече фактът, че беше напълно невинна, но че въпреки това и тя, и всички останали пътници щяха да бъдат подложени на този риск. Ситуацията беше потенциално смъртоносна и без съмнение точно това беше причината техният човек да избере пътуването с влак — така беше обграден от невинни хора, които неволно му служеха за щит. Беше и основната причина просто да не скочат върху него и да го заловят, докато се разхожда из вагона.