Алън Фолсъм - Претендентът

И все пак въпреки увереността му, че ще пипнат престъпника без инциденти, имаше нещо неуловимо, което го притесняваше, и колкото повече се приближаваха до Лос Анджелис, толкова повече се задълбочаваше чувството. Може би бяха нерви, които го измъчваха почти през цялото време. Тревогата му за останалите пътници вървеше ръка за ръка с липсата на опит в сравнение с останалите в отряда. Може пък и да беше желанието да бъде достоен за честта, която му бяха оказали, когато го поканиха да се присъедини към тях. Или пък описанието на престъпника — „да се смята за въоръжен и крайно опасен“, — което бяха издали от полицията в Чикаго. А защо не и комбинацията от всичко това? Във въздуха се усещаше нарастващо и крайно неприятно напрежение. Усещане, че всеки момент ще се случи нещо неочаквано и ужасно. Сякаш техният човек вече знаеше кои са те тримата и защо са там и беше планирал действията си с два-три хода напред. Сякаш вече знаеше какво ще предприеме, когато часът му удари.

Юниън Стейшън, 8:10 сутринта

Ред Макклачи наблюдаваше хората, които започваха да се събират в очакване влакът да пристигне. Огледа перона и преброи двайсет и осем души, като не включваше себе си, Лий и Полчак. Бяха застанали точно където щеше да спре вагон 39002. Вратите откъм страната на перона щяха да се отворят и пътниците да слязат. Нямаше значение през коя врата щеше да мине техният човек; от едната страна веднага след него щеше да слезе Халидей, от другата — Валпарайсо, а Барън, който чакаше в средата, щеше да служи за подкрепление.

От другата страна на жп линията, зад телената ограда, където беше паркирана колата им, чакаха още подкрепления. Две черно-бели патрулки на полицейското управление на Лос Анджелис, пълни с редови полицаи, бяха скрити зад три празни камиона, които използваха мястото за временен паркинг. На различни стратегически места около гарата бяха разположени още четири патрулни коли, които да спрат беглеца, ако по някакъв невероятен начин успее да избегне всички полицаи на гарата.

Ред чу зад гърба си локомотивна свирка и се обърна — един пътнически влак тъкмо пристигаше на перона през две линии от тяхната. Той забави ход, спря и перонът за няколко минути оживя от слизащите хора. После те изчезнаха със същата скорост, с която се бяха появили, и перонът отново опустя.

Същото щеше да се случи и при пристигането на експресния влак. За няколко лудешки минути перонът щеше да кипи от движение, докато влакът се освободи от човешкия си товар, и точно тогава трябваше да действат и те — да изплуват от тълпата в момента, в който картоиграчът слезе от вагона, да му сложат бързо белезниците и да го отведат през празните линии към чакащия го автомобил. Но колкото и да бяха напрегнати тези няколко секунди, всъщност всичко щеше да свърши, преди някой на перона изобщо да разбере какво става.

Макклачи отново погледна Лий и Полчак, после очите му се извърнаха към часовника на перона.

8:14 сутринта.

— Дай да видим какво държиш, Франк — засмя се Бил Удс, като плати залога на Милър и избута малка купчина червени чипове към центъра на масата.

Реймънд беше излязъл от играта по-рано. Вивиън Удс също се беше отказала и сега го гледаше точно както преди. Това, че съпругът й седеше до нея, изобщо не я притесняваше. Пътуването отиваше към своя край и тя директно се хвърляше към Реймънд с отчаяната надежда, че той ще може да предприеме нещо, преди да пристигнат в Лос Анджелис. Реймънд я насърчи, като задържа погледа й точно толкова, колкото беше необходимо, а после плъзна очи по пътеката между седалките към предната част на вагона.

Жилавият мъж със спортното сако все така седеше на мястото си до вратата, извърнат към прозореца. Реймънд искаше да се обърне и да погледне и зад себе си, но нямаше смисъл. Човекът с тъмния костюм все така щеше да си седи близо до задната врата и тоалетната, а по-младият щеше да бъде по средата — на същото място, на което беше седнал още при качването си в Барстоу.

8:18 сутринта.

Той долови промяната на скоростта в мига, в който експресът започна да забавя движение. През прозореца се виждаха индустриални райони, натоварени магистрали и бетонният отходен канал, който наричаха „река Лос Анджелис“. Навлизаха в последните минути от пътуването. Скоро останалите пътници щяха да започнат да стават, за да свалят багажа си. Тогава и той щеше да си вземе куфарчето като всички останали, като се надяваше по този начин да не направи впечатление и да спечели достатъчно време, за да успее да извади пистолета и да го прибере на кръста под пуловера. А после, след няколко минути, когато влакът спреше и Милър и семейство Удс тръгнеха да слизат, той щеше да тръгне с тях, като им бърбори нещо, за да поддържа разговора, докато види през коя врата ще слязат. И тогава щеше да се възползва от фантазиите на Вивиън Удс и щеше да я хване за ръката, преди да достигнат до вратата. Щеше да й прошепне, че е луд по нея и че настоява тя да тръгне с него и да напусне мъжа си и целия си живот, точно в този миг. Тя щеше да бъде едновременно шокирана и поласкана. Объркването й щеше да продължи достатъчно дълго, за да успее да я свали по стълбите и на перона, където щеше да я използва за щит срещу полицаите от влака и другите, които със сигурност щяха да го чакат на гарата.