Алън Фолсъм - Претендентът

Времето, което и преди беше толкова важно, сега щеше да бъде направо фатално. Бил Удс щеше да слезе по стълбите веднага след тях, да хленчи и да се чуди какво, по дяволите, става. Полицаите щяха да използват точно този момент, за да атакуват, и Реймънд веднага трябваше да открие огън със своя рюгер, като убие максимален брой от тях и предизвика възможно най-голям хаос. Част от секундата по-късно щеше да се шмугне под влака, да прекоси релсите до съседния перон и да влезе в гарата.

А вътре лесно щеше да се изгуби в тълпата, да намери най-претъпкания изход и да излезе навън заедно с всички останали пътници. После щеше да изчезне от кървавия ад, който току-що щеше да е предизвикал, и да потъне в заплетения лабиринт на града. Стига да улучи подходящия момент и да остане хладнокръвен, нямаше какво да се обърка.

Беше сигурен в това.

8:20 сутринта

Джон Барън видя как вратата в предната част на вагона се отваря и кондукторът влиза. Мъжът спря, за да огледа пътниците, и погледът му за част от секундата се спря директно на Валпарайсо, който седеше точно пред него. После кондукторът се извърна и излезе.

8:22 сутринта.

Барън хвърли поглед на младата жена до себе си. Тя беше все така потънала в музиката и сякаш не осъзнаваше присъствието му. Той надникна през рамо и видя Халидей в далечния край на вагона, после погледна напред и видя и Валпарайсо на мястото му. Нито един от двамата не отвърна на погледа му.

Барън сведе очи към часовника си и осъзна, че не остава много време. Пое си дълбоко въздух и се облегна назад, като се опитваше да се отпусне, положил едната си ръка в скута, а другата — на кръста, където беше автоматичният му пистолет „Берета“.

8:25 сутринта.

— Ей, пак трябва да отида до едното място, Рей, извинявай — каза Франк Милър, докато се изправяше за пореден път, за да се промуши покрай Реймънд на пътеката между седалките.

Ставаше за втори път през последните двайсет минути, за да отиде до тоалетната в дъното на вагона. Последния път се беше извинил пред всички, като беше обяснил, че има проблем с пикочния мехур. И когато Бил Удс му каза, че на два пъти са му махали тумори от пикочния мехур и му препоръча възможно най-скоро да отиде на уролог, Милър беше махнал с ръка и го беше уверил, че всичко е наред и положението се е утежнило само заради дългото пътуване с влака. Тази забележка потвърди подозренията на Реймънд, че перуката на Милър показва наличието на сериозно заболяване. Може би беше ходил в Чикаго не по работа, а на лечение и самото споменаване на тумори го беше потиснало още повече.

Реймънд отново се замисли за начина, по който всичко трябваше да протече на перона, и за многобройните решения, които трябваше да вземе в последната секунда. Вече започваше да се притеснява, че какъвто и да беше проблемът на Милър, той може би щеше да го затрудни по някакъв начин, когато се опиташе да слезе от влака.

8:27 сутринта.

Експресният влак се движеше все по-бавно.

Юниън Стейшън

Макклачи стоеше съвсем близо до Лий и Полчак и наблюдаваше как перонът около тях се изпълва с хора. Посрещачите, които чакаха да пристигне „Саутуест Чийф“, вече бяха над петдесет души и всяка минута прииждаха нови. Тълпата винаги усложнява нещата, защото колкото повече хора се събират, толкова по-голяма става възможността да се обърка нещо.

Той огледа перона, после се извърна в посоката, където трябваше да са скрити патрулните полицейски коли зад оградата, и стисна зъби. Цяла група момичета от скаутската организация се изкачваха към перона от чакалнята на гарата. Бяха с чистите, спретнати униформи на организацията, на не повече от единайсет години. Придружаваха ги две жени, също в скаутски униформи, за които Макклачи предположи, че са нещо като отговорнички. Ситуацията и без това вече беше доста напрегната, но когато съберете на едно място цяла група момичета скаути и един нестабилен в емоционално отношение доказан убиец, който всеки момент може да превърти и да започне да стреля, какво става тогава?

— Осем и двайсет и осем — прошепна Лий, който се беше приближил да му напомни за времето, но също не откъсваше очи от момичетата с не по-малка тревога. — Остават единайсет минути.

Полчак също пристъпи към тях, като местеше поглед от групата момичета към Ред и обратно.

— Какво ще правим?

— Ще ги разкараме от тук, ето какво.

8:30 сутринта.

„Остават десет минути до Юниън Стейшън. «Саутуест Чийф» пристига на дванайсети перон. Остават десет минути.“