Алън Фолсъм - Претендентът

Във вагоните по цялата дължина на влака настъпи изненада, паника, последвана от ужас и пълен хаос. Навсякъде се разхвърчаха големи и малки чанти, мобилни телефони и лаптопи, ураган от внезапно полетели вещи, озвучаван от писъци на хора и скърцане на стомана. Пътниците полетяха към облегалките на предните седалки. Онези, които в този момент бяха стояли прави, се проснаха от инерцията на пода между седалките. Някои успяха да се хванат за нещо и да се удържат на крака. Дългият цял километър „Саутуест Чийф“ се плъзгаше по релсите. Накрая спря и тогава, за един кратък миг, настъпи тишина.

Във вагон 39002 тя беше нарушена от един-единствен глас — на Донлан.

— Отвори вратата — каза той и погледна към Реймънд.

Зашеметен от развитието на събитията, Реймънд заобиколи кондуктора, отиде до вратата и задърпа скобата за отваряне в извънредни случаи. Чу се тихият вой на хидравликата и стъпалата се спуснаха към земята. Той погледна навън. Влакът беше спрял в огромната пустош на преплитащите се жп линии на цял километър от гарата, а наоколо се виждаха складове. Сърцето му заби по-силно. Господи, колко лесно се оказа всичко. Донлан щеше да побегне, а полицията щеше да тръгне след него. От самия Реймънд се изискваше само да вземе куфарчето и да си тръгне. Този път той наистина си позволи да се усмихне, тъй като никой нямаше да го види, после бързо пристъпи назад, като очакваше Донлан да се втурне покрай него към свободата. Вместо това престъпникът пусна косата на Вивиън Удс и сграбчи неговата.

— Май трябва да дойдеш с мен, Рей.

— Какво? — извика невярващо Реймънд.

В следващия миг усети ледения допир на дулото на пистолета под ухото си. Беше ужасен. Спасението сякаш беше дошло от небето, а сега Донлан се канеше да му го отнеме. Той се опита да се освободи, но Донлан беше по-силен, отколкото изглеждаше, и го удържа на мястото му.

— Не прави така, Рей — процеди грубо той. После се извърна към кондуктора и тихо произнесе: — Копеле такова.

Очите на кондуктора се разшириха. Обгърна го ужасен хлад. Той понечи да се извърне и да побегне, но нямаше смисъл. Пистолетът подскочи два пъти в ръката на Донлан и изстрелите оглушиха всички във вагона. Тялото на кондуктора подскочи във въздуха и изчезна от поглед. Реймънд пак се опита да се измъкне от захвата на Донлан, но престъпникът го повлече надолу по стълбите и го хвърли на чакъла до влака. Миг по-късно вече го беше изправил на крака и с блъскане го подкара през релсите към една ограда в далечината.

8:44 сутринта

Барън изскочи от вратата на вагона и се претърколи на земята. Когато се изправи, Халидей вече го беше задминал и тичаше напред. Донлан беше стигнал до края на релсите и тъкмо дърпаше заложника си над една телена ограда. Барън също се затича, но не след Халидей, а обратно назад покрай спрелия влак. Видя как Халидей го поглежда неразбиращо.

— Ако държиш да го гониш без оръжие, давай! — подвикна той, без да спира.

Тичаше покрай релсите и претърсваше с поглед чакъла. Търсеше техните пистолети. Измина почти триста метра, преди да забележи първата берета, която блестеше на слънцето. После видя и другите два пистолета, захвърлени на десетина метра един от друг.

Той ги грабна и едва тогава хукна обратно, по диагонал през релсите, като по този начин скъсяваше пътя си до оградата, през която беше прескочил Донлан. Халидей тичаше с всички сили отпред. Когато го настигна, Барън му подхвърли единия пистолет. Няколко секунди по-късно стигна до оградата и я прескочи, като си помагаше само с една ръка. Халидей го последва.

От другата страна на оградата земята рязко се спускаше надолу и двамата спряха. В подножието на хълма се виждаше кръстовище със светофари.

— Ето го! — извика Барън.

Видяха Донлан и заложника му, които тичешком доближиха бяла тойота, спряна на светофара. Донлан със замах отвори вратата и измъкна една жена на улицата. После се извърна към заложника и му каза нещо. Мъжът хвърли поглед към полицаите, заобиколи и се качи откъм страната на пътника в мига, в който Донлан превключи на скорост. Гумите остро изсвириха и автомобилът се стрелна през кръстовището.

— Видя ли това? — извика Барън.

— Да не са заедно?

— Точно така ми се стори, по дяволите!

Юниън Стейшън, 8:48 сутринта

— Тръгваме, Марти! — излая Макклачи на Валпарайсо по радиостанцията си.

Забравили за момичетата от скаутската организация, Макклачи и детективите му се бяха метнали на своите фордове и изпод гумите им хвърчаха прах и чакъл, докато се измъкваха от празния паркинг срещу 12-и перон.