Алън Фолсъм - Претендентът

По същата причина, особено в светлината на продължаващата висока степен на тревога по отношение на вътрешната сигурност на САЩ, ако им попаднеше мобилният му телефон, щяха да направят с него точно онова, което беше казал на Донлан, а именно да проследят обажданията. И макар че беше използвал номерата на трети страни и телефонни централи извън страната, за да пренасочва разговорите си, все пак имаше вероятност, макар и малка, да разберат за разговорите му с Жак Бертран в Цюрих и баронесата, която го очакваше в Лондон. А не биваше да се позволява на властите да разкрият някой от тях двамата, особено пък сега, когато планът им в Европа се беше задействал и времето беше започнало да тече.

За това, което щяха да открият във влака, не можеше да направи нищо. Полицаите щяха да пресеят разпиляния багаж и в крайна сметка щяха да открият куфарчето му — с резервните дрехи, пистолета „Рюгер“, двата резервни пълнителя за него, самолетния билет до Лондон, американския му паспорт, тънък бележник с размерите на чекова книжка и трите секретни ключа с еднакви серийни номера, които държеше в малко найлоново пликче с цип. Вече съжаляваше, че беше взел пистолета. Самолетният билет си беше просто самолетен билет. Бележките му най-вероятно нямаше да им говорят нищо, а и ключовете нямаше да им послужат, както и самият той се беше убедил гневно, защото на тях беше отпечатано само корпоративното лого на белгийския им производител и номерът на сейфа, 8989. Предишните собственици на ключовете — хората, които беше убил в Сан Франциско, Мексико Сити и Чикаго — не бяха знаели къде се намира самият сейф.

Беше сигурен в това, защото беше причинил достатъчно физическа болка, която да накара всяко човешко същество да проговори. И така, беше прибрал ключовете, но и сега не знаеше нищо повече за тях, отколкото в началото, а именно, че сейфът, който отваряха, се намира някъде във Франция. Но все още нямаше представа нито в кой град беше, нито в коя банка. Тази информация беше жизненоважна, а без нея ключовете бяха безполезни. Именно заради нея беше хиляди пъти по-важно да отиде до Лос Анджелис, преди да замине за Лондон, но полицията нямаше как да разбере това, естествено.

Значи щеше да им остане само неговият паспорт, а тъй като го беше използвал успешно, за да влезе и излезе от страната, щяха да заключат, че е редовен. Щеше да възникне проблем обаче, ако им хрумнеше да проверят магнитната запаметяваща лента на гърба. Ако бяха достатъчно съобразителни, щяха да открият, че е бил както в Сан Франциско, така и в Мексико Сити точно в дните на убийствата там, а се беше върнал в САЩ през летище „Далас“ в деня преди убийствата в Чикаго. Но за целта трябваше да разполагат с някаква информация за всички тези престъпления, в което се съмняваше, защото бяха извършени съвсем наскоро и на твърде голямо разстояние едно от друго. Освен това, за да пресеят и сортират всичкия багаж, разпръснат при издърпването на внезапната спирачка от кондуктора, щеше да им трябва време и точно за него се бореше той сега, като изхвърляше всички уличаващи доказателства. Ако все пак хванеха Донлан, Реймънд просто можеше да каже, че всичките му документи са останали във влака, и да се надява, че ще повярват на изплашения заложник и ще го пуснат, преди да са намерили куфарчето.

8:57 сутринта.

— Зеленият джип — обади се изведнъж Донлан, вперил очи в огледалото за обратно виждане.

Реймънд се извърна и погледна зад тях. На половин километър назад по шосето видя един зелен джип, който бързо ги настигаше.

— Ето ги! — извика Барън.

Той натисна клаксона и стъпи на газта. Задмина един буик отдясно, рязко зави пред него и продължи наляво. Халидей включи радиостанцията.

— Ред?

— Слушам, Джими — чу се отчетливо гласът на Макклачи.

— Видяхме го. Движим се на изток по „Сизър Чавес“ и току-що минахме покрай северната част на „Лорина“.

На две пресечки пред тях тойотата се втурна напряко на магистралата. Размина се на косъм с един градски автобус, после ускори и потъна в една пресечка.

— Дръж се — обади се Барън.

Той рязко зави покрай малък фолксваген и профуча през насрещното движение.

Халидей вдигна радиото към устата си.

— Завихме наляво по… внимавай!

Тойотата летеше право срещу тях. Видяха Донлан на шофьорското място — беше извадил лявата си ръка от колата и държеше в нея колта. Барън рязко завъртя волана и джипът залитна надясно.

Бум! Бум! Бум!

И двамата детективи се наведоха, защото предното стъкло на техния додж се пръсна на парчета, а джипът се качи на тротоара. За момент подскочи на две колела, после се стовари обратно. Барън рязко смени на по-ниска предавка, направи обратен завой и отново пое след тойотата.