Алън Фолсъм - Претендентът

Макклачи караше първата кола, до него седеше Полчак. Дий беше сам във втората. Миг по-късно и двете черно-бели патрулки изскочиха от скривалището си и полетяха след тях.

8:49 сутринта.

Барън и Халидей спряха по средата на улицата и размахаха златните си полицейски значки, като се опитваха да спрат някоя преминаваща кола. Нямаше смисъл. Шофьорите се стрелкаха покрай тях, надуваха клаксони и им крещяха да се махнат от пътя. Най-сетне изсвириха спирачки и един зелен додж пикап спря до Халидей.

Полицаят вдигна значката си и рязко отвори вратата. Изрева на момчето вътре, че провеждат извънредна акция на полицията и имат нужда от неговия пикап. Шофьорът за секунди се намери на улицата и Халидей се промуши зад волана към мястото до шофьора, като извика на Барън:

— Ти си по-млад, ти ще караш!

Барън скочи на седалката, затръшна вратата и включи на скорост. Изпищяха гуми, той натисна клаксона и профуча на червено.

8:51 сутринта.

Стиснал радиостанцията си в ръка, Валпарайсо с всички сили тичаше през релсите, като се пързаляше по чакъла. На петдесетина метра зад него по същия този чакъл хвърчаха спасителните екипи на полицаите и пожарникарите от Лос Анджелис, които бързаха на помощ на внезапно спрелия „Саутуест Чийф“.

— Рузвелт, прибери Марти!

Лий чу заповедта на Ред Макклачи по радиостанцията си, макар че навсякъде наоколо пищяха сирени, и веднага пое по най-краткия път към жп линиите. Докато бързаше към мястото, където можеше да обърне, видя пред себе си колата на Макклачи и Полчак, която набра скорост, с приплъзване зави надясно на кръстовището и се изгуби от поглед. Секунда по-късно покрай него профучаха и патрулките. Всички бяха минали на трета степен на полицейска готовност. С включени светлини и сирени.

8:52 сутринта.

Лий забеляза Валпарайсо, който тичаше към една ниска ограда на двайсетина метра пред него. Той веднага скочи на спирачката с десния си крак, обут в спортна обувка „Флорсхайм“ 48-и номер, и служебният форд спря в мига, в който Валпарайсо се прехвърли през оградата.

— Давай! — извика той.

Валпарайсо натисна газта още преди да е затворил вратата, и автомобилът се втурна напред с писък на изгорели гуми.

8:53 сутринта

Реймънд хвърли поглед на Донлан. Автоматичният колт в скута му, решителността и скоростта, с които караше на зигзаг, минаваше на червено и рязко завиваше по една или друга улица, като не откъсваше очи от пътя пред себе си и огледалото за обратно виждане едновременно — всичко му напомняше на екшън филм. Само че не беше филм. По-истинско от това нямаше накъде да бъде.

Реймънд откъсна очи от Донлан и се загледа в пътя. Движеха се бързо. Донлан беше въоръжен и очевидно не изпитваше скрупули да убива хора при най-малкия повод. Нещо повече, беше наблюдателен поне колкото самия него. Очевидно беше забелязал полицаите във влака и точно заради тях постоянно беше ходил до тоалетната. От нерви, не от нещо друго, докато се беше опитвал да вземе решение. Би било безразсъдство да се опита да предприеме нещо срещу него в момент, когато беше нащрек и опасен. Значи трябваше да разбере какво точно планира Донлан, преди да действа.

— Ще бръкна в джоба си, за да извадя портфейла и мобилния си телефон.

— Защо? — попита Донлан и сложи ръка на пистолета в скута си, но не откъсна очи от пътя.

— Защото нося фалшива шофьорска книжка и подправени кредитни карти и ако полицията ни залови, не искам да ги намерят у мен. Нито пък искам да ми вземат телефона и да видят на кого съм се обаждал.

— Защо? В какво си се забъркал?

— Престоят ми в тази държава е нелегален.

— Да не си терорист?

— Не. По лична работа съм.

— Давай тогава.

Донлан рязко зави надясно. Реймънд измъкна портфейла си и извади парите, които му бяха останали, пет банкноти по сто долара. Сгъна ги на две, отвори прозореца и изхвърли портфейла навън. Пет секунди по-късно вече беше извадил и мобилния телефон, който последва портфейла през прозореца и се разби на хиляди парчета в бордюра. Знаеше, че по този начин поема огромен риск, особено ако успееше да се измъкне, защото щеше да има нужда от кредитни карти, документ за самоличност и телефон. Но да се измъкне от въоръжения психопат Донлан без намесата на полицията не му се струваше много вероятно, поне в близко бъдеще. А ако полицията ги хванеше, щяха да разпитат и Реймънд. Щяха внимателно да проучат документите му за самоличност и ако ги пуснеха за проверка, както правеха по принцип, щяха веднага да установят, че шофьорската му книжка е фалшива, а кредитните му карти, макар и да бяха истински, бяха издадени от банки срещу същата тази шофьорска книжка и следователно бяха невалидни.