Алън Фолсъм - Претендентът

Подмина го и последният новопристигнал пътник, който си търсеше място. Беше висок и в добра форма, облечен в тъмен костюм и с куфарче в ръка. Приличаше на млад енергичен бизнесмен. Но не беше. Казваше се Джими Халидей и беше третият от шестимата цивилни детективи, на които беше възложено да арестуват картоиграча в 8:40 сутринта, когато експресът щеше да пристигне на Юниън Стейшън в Лос Анджелис.

Барън се облегна и погледна през прозореца, като се опитваше да се отърси от напрежението. Детективите трябваше да се уверят, че картоиграчът е същото лице, издирвано от полицията в Чикаго. Те трябваше да го проследят, ако слезе от влака преди Лос Анджелис, или да го заловят при пристигането му в града, ако отиваше там — подозираха по-скоро последното, защото билетът му беше до Лос Анджелис. Идеята беше той да се озове между тях тримата и другите трима цивилни детективи, които щяха да го чакат на перона, за да го арестуват по-лесно.

Планът беше прост. Да изчакат до последния момент, без да предприемат нищо, и после да стиснат менгемето с възможно най-малък риск за останалите хора във влака и на гарата. Проблемът беше, че набелязаният човек беше необичайно интелигентен, емоционално нестабилен и ужасяващо кръвожаден убиец. Никой от тях дори не искаше да си представя какво щеше да стане, ако той усетеше присъствието им във влака и предприемеше нещо вътре. Точно затова се бяха качили поотделно и гледаха да не се набиват на очи.

Шестимата — Барън, Валпарайсо, Халидей и останалите трима, които чакаха на Юниън Стейшън — бяха детективи от отдел „Убийства“, членове на Отряд 5–2 от ПУЛА (полицейското управление на Лос Анджелис). Отряд 5–2 пък беше прочутата група за „специални ситуации“ със стогодишна история, която в днешно време беше зачислена към отдел „Убийства“.

Валпарайсо беше най-възрастен от тримата детективи във вагон 39002. Беше на четирийсет и две. Имаше три дъщери на тийнейджърска възраст и служеше в 5–2 от шестнайсет години. Халидей беше на трийсет и една, имаше двама близнаци на пет години и жена, която отново беше бременна. Беше в отряда от осем години. Джон Барън беше хлапето в отряда на двайсет и шест, неженен. Служеше в 5–2 само от седмица.

Това беше достатъчна причина за изпотяването на дланите и горната му устна, както и фактът, че заспалото момиче до него, детето с плюшеното мече и всички останали във вагона го изнервяха. Беше първият му случай, в който можеше да се стигне до престрелка, а техният човек ако изобщо беше техният човек — беше ужасно опасен. Ако станеше нещо непредвидено и той не реагираше както трябва, ако се объркаше и заради него имаше ранени или убити…

Не искаше дори да мисли за това. Погледна часовника си. Беше 6:40, точно два часа, преди да пристигнат на Юниън Стейшън.

Реймънд също беше забелязал високия мъж в тъмен костюм, който се качи на влака. Самоуверен, усмихнат, като истински млад бизнесмен в началото на новия работен ден. Но точно както и двамата, които се качиха в Барстоу, той излъчваше прекалена овладяност, сдържаност и сила.

Реймънд го измери с поглед, докато го подминаваше, после небрежно се обърна и го видя да спира в средата на вагона, за да изчака една млада жена да настани малкото си дете на седалката, после да продължава и да излиза през вратата. В същия момент във вагона влезе Бил Удс с неизменната си усмивка и четири чаши кафе на картонена табла.

Вивиън Удс се усмихна, когато съпругът й постави таблата на масичката между тях и се отпусна на мястото си до нея. Тя веднага се зае да раздаде чашите кафе на хората наоколо, като полагаше усилия да не обръща специално внимание на Реймънд. Вместо това със съчувствие се обърна към Франк Милър.

— По-добре ли си, Франк? Изглеждаш малко по-добре.

Според сметките на Реймънд търговецът беше ходил до тоалетната три пъти през последните два часа, като ги караше да се разсънват всеки път, когато напускаше мястото си или се връщаше.

— По-добре съм, благодаря — отвърна той и се насили да се усмихне. — Сигурно съм ял нещо развалено. Какво ще кажете да направим няколко раздавания, преди да пристигнем в Лос Анджелис?

Точно тогава покрай тях мина и кондукторът.

— Добро утро — каза той на Реймънд.

— Добро утро — отвърна разсеяно Реймънд, после се обърна към Бил Удс, който тъкмо вземаше картите от масата.

— Ще раздаваш ли, Рей? — попита Бил.

Реймънд се усмихна небрежно.

— Защо не?

Лос Анджелис, Юниън Стейшън, 7:10 сутринта