Алън Фолсъм - Претендентът

Барън я погледна, после се настани на седалката и впери очи във вратата на вагона, през която беше влязъл. Половин минута по-късно видя как се качи и Марти Валпарайсо, подаде билета си на кондуктора и седна точно до вратата. Минаха няколко секунди, после проехтя свирката на локомотива. Кондукторът затвори вратата и експресът потегли. Изведнъж светлините на града отстъпиха място на мастиления мрак на пустинята. Барън чу как вият дизеловите двигатели, докато влакът набираше скорост. Опита се да си го представи от птичи поглед, като на филм — огромна змия с дължина почти цял километър, с двайсет и седем вагона, която пълзеше към Лос Анджелис в пустинния мрак.

Реймънд беше задрямал, когато пътниците се качиха. Отначало си беше помислил, че са само двама — възрастният мъж с очилата с дебели стъкла и несигурните крачки и тъмнокосият млад мъж с джинси и яке, който носеше малка спортна чанта. Възрастният мъж беше седнал до прозореца от другата страна на пътеката; младият мъж го беше подминал и беше оставил чантата си на мястото за багаж десетина реда по-назад във вагона. Тогава се беше качил и последният пътник. Беше слаб и жилав, около четирийсетгодишен, облечен със спортно сако и джинси. Беше подал билета си на кондуктора, за да го продупчи, после беше седнал до самата врата.

При обичайни обстоятелства Реймънд не би му обърнал внимание, но обстоятелствата не бяха обичайни. Преди по-малко от трийсет и шест часа беше убил двама души с огнестрелно оръжие в пробната на едно шивашко ателие на Пиърсън Стрийт в Чикаго и почти веднага се беше качил на експреса за Лос Анджелис.

Не беше планирал пътуване с влак, но заради снежната буря летищата в Чикаго бяха затворени и той беше принуден да вземе влака, вместо да лети директно за Лос Анджелис. Забавянето беше неприятно, но той не беше имал друг избор, а и оттогава всичко вървеше без произшествия, поне докато не спряха в Барстоу и не се качиха двамата мъже.

Разбира се, можеше и да са просто обикновени хора, които хващат ранния влак сутринта, за да отидат на работа в Лос Анджелис, но не му се струваше много вероятно. Нямаше как да не забележи езика на тялото им — начина, по който се движеха и заеха места от двете му страни, единият до пътеката точно до изхода, а другият — в мрака зад него. Практически го бяха затворили в капан, защото не можеше да избяга в една от двете посоки, без да се натъкне на някой от тях.

Реймънд си пое дъх и погледна едрия червендалест мъж с измачканото сако, който дремеше до него на мястото си до прозореца. Казваше се Франк Милър, беше на четирийсет години, с наднормено тегло, разведен, занимаваше се с търговия с канцеларски материали, беше родом от Лос Анджелис, носеше перука и мразеше самолетите. Отсреща на тясната масичка бяха Бил и Вивиън Удс от Мадисън, щата Уисконсин, на петдесет и няколко години, женени, които отиваха на почивка в Калифорния и в момента спяха на седалките си. Бяха се сприятелили почти веднага след тръгването от Чикаго, когато Милър го доближи, докато пиеше кафе във вагон-ресторанта, и го попита дали не иска да се присъедини към тях, за да оформят четворка за покер. Това беше идеално за Реймънд и той се съгласи без колебание, защото така щеше да се слее с останалите пътници и ако някой случайно го беше забелязал да излиза от шивашкото ателие и полицията вече беше пуснала за издирване човек с неговата външност, който пътува сам — макар че Реймънд много се съмняваше в това, — щяха да го подминат.

Някъде отдалеч се чуха две дълги изсвирвания на локомотива. Няколко секунди по-късно — още едно. Реймънд погледна към началото на вагона. Жилавият мъж на седалката до пътеката седеше неподвижно, с отметната назад глава, сякаш и той дремеше като почти всички останали пътници.

Снежната буря и пътуването с влака, предизвикано от нея, бяха предостатъчно неприятни сами по себе си — поредната слаба брънка в старателно планираната верига от действия, която се беше разкъсала. През последните четири дни беше обиколил Сан Франциско, Мексико Сити и Чикаго, като беше пристигнал в последния град през Далас. И в Сан Франциско, и в Мексико Сити се беше опитал да се добере до жизненоважна информация, не беше успял, беше убил замесения или замесените в случая и беше продължил пътя си без никакво забавяне. Същият влудяващ неуспех го беше преследвал и в Чикаго. Не успя да изтръгне никаква информация на мястото, където я търсеше. Затова трябваше да продължи към последната си планирана спирка на този континент, Лос Анджелис или по-точно Бевърли Хилс. За там вече беше сигурен, че безпроблемно ще събере нужната му информация, преди да убие човека, който я носеше. Единственият проблем беше времето. Днес беше вторник, дванайсети март. Заради снежната буря вече закъсняваше с повече от цяло денонощие от старателно изработения си график, според който дори при нововъзникналите обстоятелства нямаше как да не пристигне в Лондон най-късно на обяд следващия ден. И въпреки че всичко това го изнервяше, той отлично съзнаваше, че нещата само са забавили ход, но иначе всичко е наред. Единственото, от което имаше нужда, бе следващите няколко часа да минат без произшествия. Но сега вече не беше сигурен дали ще стане точно така.