Алън Фолсъм - Ден за изповед

Знаеше, че преди осем дни наемен убиец е прострелял от някакъв прозорец папския наместник в Рим — в Щатите това би се равнявало на стрелба по президента или друга извънредно известна личност, — но сведенията му се изчерпваха с видяното по телевизията и прочетеното във вестниците. С други думи, знаеше не повече от милиони хора по света. Очевидно, дори съвсем логично възникваше връзка с гибелта на Дани във взривения автобус. Особено ако се вземеше предвид тонът на последното му обаждане. Той беше ватикански свещеник, а убитият кардинал — видна фигура в църквата. И полицаите се опитваха да разберат дали има връзка между неизвестния убиец на кардинала и виновниците за бомбата в автобуса. Може и да имаше. Но какво очакваха да узнаят от Хари?

Очевидно моментът не беше добър. Полицаите беснееха, че едно тъй жестоко и възмутително престъпление е извършено в техния град, пред очите им и пред телевизионните камери. Това означаваше, че всяка подробност от тяхното разследване ще е под зоркия поглед на медиите, тоест ще нажежава още повече градуса на напрежението. Хари сметна за най-разумно да забрави засега личните си чувства и просто да отговаря на въпросите им, доколкото може. Скоро щяха да разберат, че не знае нищо повече от онова, което и бездруго искаше да им каже.

— Откога членувате в комунистическата партия, мистър Адисън? — попита Роскани и се приведе напред, подпрял ръка върху бележника си.

— В комунистическата партия ли?

— Да.

— Изобщо не съм член на комунистическата партия.

— А откога членува брат ви?

— Не съм чувал подобно нещо.

— Значи отричате, че е комунист.

— Нищо не отричам. Но като свещеник биха го отлъчили от църквата…

Хари не можеше да повярва на ушите си. Откъде бе изникнала тази история? Искаше му се да стане, да ги попита откъде им хрумват подобни фантазии и за какво изобщо говорят, по дяволите. Но не го стори. Просто продължи да седи на стола сред широкия кабинет, като се мъчеше да запази спокойствие и да не влиза в пререкания.

Двете бюра пред него бяха разположени под прав ъгъл едно към друго. Върху това на Роскани имаше компютър с множество пъстри знаци по екрана и рамка с фотография на съпругата му и трите му деца. Зад съседното привлекателна червенокоса жена въвеждаше като съдебен стенограф всичко изречено в друг компютър. Отсеченото потракване на клавишите тънеше сред шумотевицата на стария климатик под единствения прозорец, до който Пио се подпираше на стената със скръстени ръце и безизразна физиономия.

Роскани запали цигара.

— Разкажете ми за Мигел Валера.

— Не познавам такъв човек.

— Бил е близък приятел на брат ви.

— Не познавам приятелите на брат си.

Роскани отметна нещо в бележника си.

— Значи никога не е споменавал за Мигел Валера.

— Поне на мен.

— Сигурен ли сте?

— Чуйте, ние с брат ми не бяхме особено близки… Отдавна не сме разговаряли…

Роскани го огледа за миг, после се завъртя към компютъра и натрака нещо. Изчака информацията да се появи на екрана и вдигна глава.

— Телефонният ви номер е 310 — 555 — 1719.

— Да…

Изведнъж Хари наостри уши. Домашният му номер не фигурираше в указателя. Знаеше, че за тях не е трудно да го получат. Но защо?

— Брат ви е позвънил на този номер в петък, четири часа и шестнайсет минути римско време.

— Да, така е. Но не си бях у дома. Беше ми оставил вест на телефонния секретар.

— Вест? Искате да кажете съобщение?

— Да.

— И какво гласеше то?

Хари преметна крак върху крак, преброи до пет и погледна Роскани.

— Точно за това исках да поговорим.

Роскани не каза нищо. Мълчаливо го чакаше да продължи.

— Беше изплашен. Казваше, че не знае какво да прави. И какво ще се случи.

— А какво е трябвало да се случи?

— Не знам. Той не казваше.

— Какво друго казваше?

— Че не искал да говори така. И че ще опита да се обади пак.

— Обади ли се?

— Не.

— От какво се е боял?

— Не знам. Каквото и да е било, накарало го е да ме потърси след цели осем години.

— Осем години не сте разговаряли?

Хари кимна.

Роскани и Пио се спогледаха.

— Кога го видяхте за последен път?

— На погребението на майка ни. Преди десет години.

— Значи през цялото това време не сте разговаряли с брат си. После той изведнъж се обажда по телефона и не след дълго загива.

— Да…

— Имаше ли някаква по-особена причина да не се разбирате с брат си?

— Искате да кажете някакъв сблъсък? Не. Понякога тия неща са просто въпрос на време.