Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Жената реагира толкова бързо, че мозъкът му дори нямаше време да регистрира движението й. В един момент седеше под него. В следващия беше скочила на крака и се бе завъртяла, като дори беше успяла да махне слушалките. Той се опита да отстъпи, но тя вече бе заключила китката му в хватката си. С другата си ръка сграбчи дрехата му и рязко го дръпна през ръба. За един кратък сюрреалистичен миг той усети как се носи във въздуха като цирков акробат, преди да се стовари по гръб — достатъчно силно, за да остане без въздух, но не толкова, че да получи сериозно нараняване. Подметка заклещи дясната му китка, от нищото се появи втори глок и спря на сантиметър от носа му. От висящите слушалки се чуваше приглушеният ритъм на музиката. „Пинк Флойд“ — „Дишай“.

— Искаш ли нещо?

Минаха няколко секунди, преди да успее да направи онова, за което го приканваше музиката. Когато успя да напълни дробовете си с достатъчно въздух, за да заговори, гласът му бе гърлен и дрезгав.

— Помислих си, че този път ще те спипам.

— Не успя.

— Забелязах.

Остана да лежи и да се взира в нея. Лицето й бе бледо и напрегнато, на устните й играеше слаба усмивка. После той вдигна свободната си ръка, прокара я по бузата й и надолу по шията. Тя я остави да се задържи там за две секунди, след което леко я отмести и се отдръпна.

— Никога няма да се откажеш, нали. Гиди?

— А ти никога няма да се навиеш, нали, Дина?

— Не и тази вечер, свалячо.

Той се разсмя.

— Господи, колко си секси! Надървил съм се от тук чак до Хайфа.

Тя цъкна уморено с език. Гидеон винаги се пробваше с нея — вече четири години, откакто го познаваше. И се опитваше да я изненада, когато идваше тук, за да си прочисти главата. Не й мислеше нищо лошо и тя не се засягаше. Гиди беше добър мъж. Най-добрият. Просто тя не си падаше особено по добри мъже.

Изключи айпода си и го пусна заедно с пистолета в раницата на терасата. Гиди седна, като масажираше китката си.

— Откъде разбра, че съм тук?

— Надуших афтършейва ти.

Той изсумтя.

— Значи се провалих, защото мириша хубаво.

Тя метна раницата си на гръб, подаде му ръка и тя го дръпна да се изправи.

— Да се надбягваме на връщане? — предложи тя.

— Май ще поостана малко тук. Ще изпуша един джойнт ще погледам звездите, ще се справя с отхвърлянето. Нощта е прекрасна.

Все още държеше ръката й.

— Остани с мен, Дина. Няма да се правя на интересен. Просто поседи с мен. Онова в катедралата… поне ми позволи да те прегърна.

Тя стоеше с лице към него, без да се опитва да се освободи. Лунната светлина сякаш подчертаваше стройната й фигура, деликатните скули, големите тъжни очи. Минаха няколко секунди. Накрая тя стисна ръката му, наведе се напред и го целуна по бузата.

— Ще се видим в лагера.

И в следващия миг вече я нямаше, скачаше надолу по каменистите стъпала към шосето.

— От тук до Хайфа! — извика той след нея.

— Сложи му лед! — долетя гласът й.

Когато стигна равното, тя тръгна покрай хълма и продължи по пътеката, която тръгваше от шосе 40 през пустинята. Единствените звуци бяха скърцането на камъчета под краката й и далечният меланхоличен вой на хиена. Пътеката вървеше няколкостотин метра между канари и оскъдни залинели кактуси, след което се спускаше през тясна клисура и рязко завиваше надясно. Отпред, само на около два километра, на лунната светлина проблясваха постройки с куполни покриви и варосани стени, подобни на разпилени захарни бучки. Тя ускори крачка.

Бяха тук от три години. В началото четиримата действаха от апартамента й в Тел Авив. Там обаче имаше твърде много очи, твърде голяма вероятност дейността им да привлече нежелано внимание, особено след като мисиите им станаха по-дръзки и атмосферата се сгорещи. Отначало се преместиха във вила в околностите на Беершева. После дойдоха тук в търсене на по-голямо уединение.

През 60-те това място било процъфтяващ, макар и отдалечен мошав. Селището отдавна беше изоставено, сградите му бяха превзети от скорпиони и саламандри, зелени градини бяха потънали под одеяло прах и бурени. Групата се настани тук, приведе мястото във форма, инсталира слънчеви панели за електричество и сателитна система за телефон и интернет. Нямаше да останат вечно. Правило номер едно в тяхната работа: никога не пускай корени, винаги бъди готов да се преместиш при първи сигнал. За момента обаче мястото отговаряше идеално на нуждите им.

Тя беше платила за всичко, както винаги. Не им казваше как, но и те не питаха. Правило номер две: без ненужни въпроси. Четиримата бяха близки, семейство, но в живота й все още имаше неща, които не трябваше да споделя. Другите не знаеха дори истинското й име. И това щеше да си остане така. Миналото беше минало.