Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Мога да проверя това-онова.

— Ако те товаря прекалено много…

— Не, не, с радост ще ти помогна. Можеш ли да ми пратиш подробности?

— Веднага ще ти ги пусна по имейла. За бога, не си губи времето по това, само колкото да…

— Да ти реша случая ли?

Бен Рои се изкиска.

— Именно.

Помълча няколко секунди, загледан към Стария град чиито монументални каменни стени блестяха в оранжево под светлините на прожекторите. И тогава, обхванат от внезапна привързаност към стария си приятел, изтърси:

— Какво ще кажеш, Халифа? Двамата с теб работим отново заедно. Първокласният тим. Също като в доброто старо време!

Отговорът на египтянина не беше толкова жизнерадостен.

— Нищо няма да бъде като в доброто старо време, приятелю. То е отминало завинаги. Ще ти се обадя веднага щом открия нещо.

И затвори.

Пет дни по-късно

„Погрижиш ли се за малките неща, големите сами ще се погрижат за себе си.“

Така ме учеха родителите ми. И продължавам да живея според това правило. Грижа се за нещата — малките неща, ежедневните задачи — и вярвам, че проблемите около очистването на катедралата ще се решат сами. Както и става, доколкото мога да преценя. Нямаше телефонни обаждания, неочаквани посещения, будещи тревога контакти с външни хора. Прахта като че ли започва да се сляга. По принцип не обичам слегнала се прах, но в този случай тя е добре дошла.

Родителите ми оказаха огромно влияние върху мен. И продължават да го правят, всеки по своя начин, за добро и за лошо. Често чувам гласовете им. Долавям и миризмите им. Винаги съм имал остро обоняние и усещам силно миризмата на предците си. Именно затова, в катедралата противно на нормалната практика, останах да лежа известно време до дебелата жена под масата, след като я завлякох там. Изключих фенерчето си и се свих до нея в тъмното, държах ръката й, притисках лицето си към нейното, вдишвах превъзходния дъх на бадеми от косата й. Сякаш майка ми беше отново до мен и това ми подейства окуражаващо. Макар че отговорността за семейството отдавна е моя и единствено моя, все още се нуждая от окуражаване понякога. Изпитвам необходимост да знам, че служа по най-добрия възможен начин.

В момента тази нужда е по-силна от всеки друг път поради решението, което трябва да взема. Голямото решение — по-голямо от онова, което взех в катедралата, когато извърших почистването по-рано от замисленото. Решение, от което зависи цялото бъдеще на семейството.

Постъпя ли правилно, бъдещето ще бъде осигурено. Сгреша ли…

Разбира се, в известен смисъл вече съм взел решението, но въпреки това изпитвам тревога. Питам се какво биха направили родителите ми в подобна ситуация. Те поставяха семейството над всичко друго, също като мен, но въпреки това да действаш в кръга е нещо нечувано. Такива са дилемите на дълга. Не става въпрос само за подчиняване. А да решиш кому да се подчиниш. И защо.

Традицията не ме е подготвила за подобни предизвикателства. В прецедентите няма нищо успокояващо. Обръщам се към предците си, но те не отговарят. Сам съм. Знам какво трябва да се направи за доброто на семейството, но въпреки това съм смутен.

Все пак съм спокоен поне по един въпрос. Ако и когато се наложи да действам, няма да е с гаротата. В този случай ще е нужна още по-голяма дискретност от обичайното.

Сега обаче трябва да продължа. Имам да се погрижа за някои неща. Рутинни неща. Дребни неща. Надявам се, че големите ще се погрижат сами за себе си.

Израел, пустинята Негев

Бегачът се движеше плавно, прекосяваше облятата от лунна светлина пустиня с пъргавостта на пантера. От време на време спираше, оглеждаше каменистите склонове и се ослушваше. После продължи към стръмния хълм с равен връх, който доминираше над околния пейзаж. Стигна подножието му, спря отново, този път за по-дълго, докато си поеме дъх, след което се заизкачва бързо горе. Едва доловимото съскане на подметките му върху камъчетата бе единственият звук, който издаваше. На върха измъкна глок 17 от раницата си и тръгна към другия край на възвишението, с насочено напред оръжие и стрелкащи се наляво-надясно очи.

Там теренът рязко се спускаше на серия широки каменни тераси до асфалтовата ивица на шосе 40. Мишената му седеше на най-горната тераса, с отметната назад глава и затворени очи. В ушите й бяха пъхнати миниатюрни слушалки на айпод.

За момент мъжът впери поглед в нея. Темето й беше на сантиметри от върха на маратонката му, от слушалките се носеше едва доловима музика. Ухилен, той се наведе и загреба шепа камъчета със свободната си ръка. Насочи пистолета и протегна ръка, готов да започне да пуска камъчетата върху косата й.