Джеймс Дашнър: Лабиринтът - Невъзможно бягство

Той започна своя нов живот прав, заобиколен от хладна тъмнина и застоял, прашен въздух.

Метал застърга в метал, подът под него се разтресе силно. От рязкото движение усети натиск в краката и се олюля, а от челото му, въпреки студения въздух, се сипеха едри капки пот. Гърбът му бе залепнал за студена метална стена и той се плъзна по нея, докато се опря в ъгъла на помещението. Свлече се на пода, сви крака и опря колене в гърдите си с надеждата очите му скоро да привикнат с мрака.

С ново сътресение кабината подскочи нагоре като стар асансьор в миньорска шахта.

Из помещението отекваше дрънчене на вериги и стържене на макари, сякаш се намираше насред стар металургичен завод. Потъналият в мрак асансьор се заклати напред-назад, докато се издигаше нагоре, и стомахът на момчето се присви мъчително, а миризмата на прегоряло масло само влошаваше нещата. Доплака му се, но очите му оставаха сухи, можеше само да седи в ъгъла и да чака.

„Името ми е Томас” — помисли си той.

И това… бе единственото, което си спомняше от своя живот.

Не разбираше как е възможно подобно нещо. Умът му функционираше безпогрешно, опитваше се да определи къде се намира и какво се случва. Мислите му бяха преизпълнени с познания, факти и картини, спомени и подробности за света и как е устроен. Представяше си снега по дърветата, видя се да бяга по застлан с листа път, да яде хамбургер, припомни си бледото сияние на луната върху гладко езеро, как плува в същото това езеро, шумен градски площад с хора, бързащи по работа.

И същевременно нямаше никаква идея откъде се е взел, как е попаднал в този неосветен асансьор, дори не знаеше кои са родителите му. Нито помнеше фамилията си. В ума му се мяркаха образи на хора, но оставаха непознати, лицата им бяха заменени от неясни, размазани петна. Не можеше да си спомни и един човек от предишния си живот, нито пък някой проведен разговор.

Тясното помещение продължаваше да се издига и поклаща. Томас бе престанал да обръща внимание на дрънкането на веригата, която го теглеше нагоре. Измина много време. Минутите се разтеглиха в часове, макар че нямаше как да го знае със сигурност, след като всяка секунда му се струваше вечност. Доверявайки се на инстинктите си, той прецени, че се движи нагоре близо половин час.

Странно, но страхът постепенно го напусна, замени се с нарастващо любопитство. Интересно, какво ли щеше да се случи и къде се намираше.

Изкачването бе преустановено със скърцане и стенания и внезапното сътресение накара Томас да се претърколи. Той се изправи и усети, че кабината се клати все по-слабо, докато накрая движението напълно замря. Възцари се тишина.

Измина минута. Две. Озърташе се, но във всички посоки виждаше само тъмнина. Плъзна ръце по стените в търсене на изход. Усещаше единствено хладния метал. Изпъшка обезсърчено и ехото усили гласа му, превърна го в призрачно стенание на смъртта. Сетне утихна и тишината се завърна. Той изкрещя, повика за помощ, започна да блъска стените с юмруци.

Нищо.

Томас се дръпна назад към ъгъла, скръсти ръце и потрепери, усети, че страхът отново го обзема. Сърцето му запърха изплашено като птичка, търсеща начин да напусне тялото му.

— Ей… има ли някого там… помогнете ми! — крещеше той и всяка дума разкъсваше гърлото му.

Отгоре долетя силно дрънчене и Томас млъкна и вдигна глава. Светла бяла линия разцепи покрива на помещението и започна да се разширява пред погледа му. С тежко металическо стържене капаците се отместиха бавно встрани. След продължителния мрак ярката светлина го заслепи болезнено и той отмести очи и прикри лицето си с ръце.

Дочу гласове отгоре и страхът накара дъха му да секне.

— Погледни го тоя изтърсак.

— На колко е години?

— Прилича на цопльо с фланела.

— Ти си цопльо, сбръчканяк.

— Пич, тук долу вони на крака!

— Дано ти е харесало еднопосочното пътуване, новак.

— Няма билети за връщане, брато.

Върху Томас се стовари вълна от объркване, която засили паниката му. Гласовете бяха странни, кънтящи от ехото, някои думи бяха напълно неразбираеми, други звучаха познато. Той разтърка очи, за да привикне по-бързо със светлината и да види тези, които говорят. В началото успяваше да различи само местещи се сенки, но те скоро се превърнаха в човешки силуети — хора, наведени над отвора в тавана, които гледаха надолу към него и сочеха с ръце.