Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Алби разпери ръце с обърнати нагоре длани.

— Това място се нарича Езерото, ясно? Тук живеем, тук се храним, тук спим. Наричаме себе си езерни. Това стига засега…

— Кой ме е пратил тук? — попита Томас, усетил, че страхът му най-сетне отстъпва място на гнева. — Как…

Ръката на Алби се стрелна, преди да е довършил, и сграбчи Томас за ризата тъкмо когато се накланяме напред.

— Ставай, изтърсак, ставай!

Алби се надигна, затегли Томас след себе си.

Томас се изправи, отново завладян от страх. Дръпна се назад и облегна гръб на дървото, сякаш търсеше там защита от Алби, който бе опрял носа си в неговия.

— Няма да ме прекъсваш, момче! — кресна Алби. — Слушай, фукльо, ако ти кажем всичко, ще пукнеш тук на място, след като напълниш гащите. Торбаланковците щe те отнесат и няма да имаме никаква полза от теб, ясно?

— Нямам никаква представа за какво говориш — оплака се Томас, малко изненадан колко спокоен е гласът му.

Нют се пресегна и сграбчи водача за раменете.

— Алби, успокой топката. В момента повече го плашиш, отколкото му помагаш.

Алби пусна ризата на Томас и отстъпи назад, като дишаше тежко.

— Трябва да си послушен, зеленяк. Няма го вече предишния живот, тук започваш нов. Научи бързо правилата, слушай и не приказвай. Разбра ли ме?

Томас погледна към Нют, надявайки се на помощ. Болеше го цялото тяло, сълзите напираха в очите му.

Нют кимна.

— Разбра ли, новак? — попита той.

Томас почувства внезапен изблик на гняв. Дощя му се да халоса някого по носа. Но вместо това произнесе кратко:

— Разбрах.

— Хубаво — кимна Алби. — Това е първият ти ден. Първият ден тук, изтърсак. Свечерява се и бегачите скоро ще се върнат. Днес Кутията се появи доста късно и няма време за обиколката. Утре сутринта, веднага след ставане. — Той се обърна към Нют. — Намери му легло и нека се наспи.

— Разбрано — рече Нют.

Алби погледна Томас с присвити очи.

— След няколко седмици ще си по-спокоен, изтърсак. Ще си спокоен и ще помагаш. Никой от нас не е бил добре през първия ден, ти също. Утре започва нов живот.

Алби се обърна и разблъска тълпата, отдалечи се към паянтовата дървена постройка в ъгъла. Повечето от останалите хлапета се разпръснаха, някои от тях изгледаха Томас продължително, преди да си тръгнат.

Томас скръсти ръце, затвори очи и пое дълбоко въздух. Беше му тежко на душата, усещаше мъката като физически натиск. Всичко това бе прекалено. Къде бе попаднал? Какво е това място? Да не е някакъв затвор? Ако е така, защо са го пратили тук и колко дълго ще го държат? Говореха на странен език и никое от момчетата сякаш не даваше пукнат грош дали ще оживее, или ще умре. Сълзите отново взеха да напират, но той се помъчи да ги овладее.

— Какво съм направил? — прошепна, без да се обръща към когото и да било. — Какво сторих, защо ме пратихте тук?

Нют го потупа по рамото.

— Новако, това. което те мъчи, е измъчвало и нас в началото. Всички сме минали през първия си ден след излизането от Черната кутия. Нещата са зле и да ти кажа правата, в началото ще бъдат още по-зле. Но постепенно ще намериш покой за душата си. Виждам, че не си някой плачльо.

— Това затвор ли е? — попита Томас, потънал в мрачни мисли.

— Нали ти казахме да не питаш много? Няма никакъв смисъл да ти обяснявам каквото и да било, поне засега. Така че мълчи, приеми промяната и чакай да дойде утре.

Томас не отговори, увесил нос, забил поглед в земята. Покрай една от каменните плочи си бе пробило път жълтеникаво цвете, надзърнало, сякаш да потърси слънцето отвъд гигантските стени на езерото.

— С Чък ще си паснете — продължаваше Нют. — Той е дребен, охранен изтърсак, но иначе е много разбран, когато опре до работа. Чакай тук, скоро се връщам.

Нют едва бе довършил изречението, когато във въздуха отекна пронизителен писък. Звукът се блъсна в стените и всички хлапета се обърнаха да потърсят източника. Томас усети че кръвта в жилите му се смразява. Писъкът бе дошъл откъм дървената постройка.

Дори Нют подскочи и челото му се набръчка от тревога.

— Дявол го взел — изруга той. — Не могат ли тия проклети фелдошари да укротят момчето за десетина минути, без да им трябва помощ? — Поклати глава и подритна леко Томас по крака. — Намери Чъки и му кажи, че отговаря за теб и трябва да ти уреди място за спане. — След което се обърна и хукна право към дървената постройка.

Томас се свлече по стъблото, докато отново седна на земята, затвори очи и започна да се моли да се пробуди от този ужасен, ужасен, ужасен сън.