Джеймс Дашнър: Лабиринтът - Невъзможно бягство

— Как се казваш? — попита той, докато се опитваше да реши дали да се качи горе.

— Гали. И не позволявай на другите да те измамят. Аз съм истинският водач тук, не онези двама нещастни изтърсаци горе. Аз. Можеш да ми викаш капитан Гали, ако искаш. — Той се усмихна за пръв път от началото на разговора и кривите му зъби се оказаха подходящо допълнение към смачкания нос. Два или три от тях липсваха и нито един не доближаваше някой оттенък на бялото. Дъхът му пробуди в душата на Томас някакъв ужасяващ спомен, който обаче си остана скрит зад завеса. Стомахът му се сви мъчително.

— Добре — съгласи се той. — Нека бъде капитан Гали. — Сетне козирува с прекомерно усърдие, усещайки прилив на адреналин от факта, че си бе позволил да прекрачи още една граница.

Останалите момчета се изхилиха и Гали се озърна със зачервено лице. Когато погледна отново към Томас, чертите му бяха разкривени от омраза.

— Хайде, качи се по стълбите — подкани го той. — И стой далече от мен, нещастно изчадие. — Макар че бе вдигнал ръка нагоре, очите му не се откъсваха от Томас.

— Хубаво де. — Томас се огледа, но сега вече се чувстваше объркан и засрамен. Лицето му пламтеше. Никой не понечи да го спре, освен Чък, който стоеше до вратата и клатеше глава.

— Не трябва да го правиш — предупреди го той. — Ти си новак, не бива да се качваш горе.

— Върви, върви — подкани го захилено Гали. — Качвай се горе.

Томас пое нагоре по стълбата. При всяка стъпка дъските скърцаха заплашително, дощя му се да спре и да се върне обратно, преди да е пропаднал в някоя дупка. Но въпреки ужасяващия звук продължи да се изкачва. Стигна на площадката, където коридорът извиваше наляво и водеше към вратите на няколко стаи. Само под една от тях се процеждаше светлина.

— Промяната! — извика Гали отдолу. — Скоро ще я видиш, сбръчканяко.

И като че ли точно тази заплаха придаде на Томас допълнителна смелост, защото той доближи осветената врата, пренебрегвайки скърцането на дъските, думите, които не разбираше, и ужасните чувства, които пораждаха. Пресегна се, натисна дръжката и влезе вътре.

В стаята Нют и Алби се бяха навели над някого, който лежеше в леглото.

Томас се приближи, за да види за какво е цялата тази суматоха, но когато зърна в какво състояние е пострадалият, сърцето му сякаш замря. Наложи се да преглътне жлъчката, която напираше в гърлото му.

Надзърна над раменете на двамата само за миг, но и това бе достатъчно, за да го преследва вечно образът. Една бледа, разкривена фигура се гърчеше в агония с изопнати жили на шията. Гъста, изпъкнала плетеница от зеленикави вени покриваше като мрежа тялото и крайниците, сякаш под кожата имаше въжета. И навсякъде кървави резки, тьмновиолетови синини, обриви. Кръвясалите очи бяха изпъкнали и се стрелкаха във всички посоки. Образът се отпечата дълбоко в съзнанието на Томас още преди Алби да скочи и да закрие гледката. Ала нямаше как да спре стенанията и писъците, докато изтикваше Томас навън и после затваряше вратата.

— Какво правиш тук, новако? — кресна Алби, стиснал пребледнели от гняв устни.

Томас усети, че му призлява.

— Аз… ааа… просто търсех отговори — замърмори той, но не можа да влее достатъчно сила в думите си. Какво му е на това хлапе вътре? Томас се подпря на перилата, сетне сведе очи към пода. Не знаеше какво да прави.

— Разкарай задника си оттук, още сега — нареди Алби. — Чък ще те поеме. Ако ми се мернеш пред очите преди утре заранта, смятай, че няма да доживееш до края на следващия ден. Лично ще те хвърля от Скалата, разбра ли?

Томас беше изплашен и унижен. Имаше чувството, че се е смалил до размерите на дребен плъх. Без да каже нищо повече, той заобиколи Алби и се спусна надолу по стълбите, толкова бързо, колкото имаше кураж. Без да обръща внимание на втренчените погледи на момчетата долу — особено на Гали, — той изхвърча през вратата, дърпайки Чък след себе си.

Томас мразеше тези хора. Всичките до един. Освен Чък.

— Отведи ме далеч от тези момчета — помоли той. Помисли си, че може би Чък е единственият му приятел на този свят.

— Готово — съгласи се Чък с треперещ от нетърпение гласец. — Но първо да ти вземем малко свястна храна от Пържитиган.

— Не зная дали някога ще мога да ям отново. — Не и след това, което бе видял. Чък кимна.

— Ще можеш, бъди сигурен. След десет минути ще се чакаме при онова дърво.

Томас бе почти щастлив да се махне от къщата и да се върне при дървото. Обитаваше това място от съвсем скоро, а вече му се искаше всичко тук да свърши — по един или друг начин. Какво ли не би дал да си спомни поне нещичко от предишния си живот. Майка си, баща си, някой приятел, училище или хоби. Момиче.