Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

Той премигна, опитвайки се да изтласка от съзнанието си образа, който бе видял в онази стая.

Промяната. Гали я бе нарекъл така.

Не беше студено, но кой знае защо Томас потрепери.

Томас се облегна на дървото, докато чакаше Чък. Погледът му се рееше из вътрешността на Езерото, това ново място на кошмари, в което, изглежда, бе обречен да живее. Сенките на стените се бяха издължили значително и вече достигаха покритите с бръшлян отсрещни стени.

Така поне можеше да се ориентира — дървената постройка бе разположена в северозападния край, скрита в тъмното петно на гъстата сянка, а малката горичка се намираше в югозападния. Фермата, където неколцина хлапета вървяха между лехите и се навеждаха от време на време, заемаше североизточния край на Езерото. Животните бяха в югоизточния, откъдето долитаха възгласите им.

Точно в центъра на двора зееше разтворена Кутията, сякаш го подканваше да скочи вътре и да се прибере у дома. Близо до нея, на около двайсетина крачки в южна посока, се издигаше ниска постройка от груби бетонни плочи, чийто вход бе запречен от масивна метална врата. Нямаше прозорци. Голяма овална дръжка, наподобяваща корабен рул, бележеше единственото място, откъдето можеше да се влезе — сякаш я бяха взели от някоя подводница. Въпреки преживяното досега Томас изпитваше любопитство към това, което би могъл да открие вътре.

В мига, когато извръщаше поглед към процепите в стените, се появи Чък с няколко сандвича в ръце, две ябълки и две метални канчета с вода. Томас бе изненадан от завладялото го чувство на облекчение — ето че не беше съвсем сам в това място.

— Пържитиган не беше никак доволен, че нахлух в кухнята му преди вечеря — обясни Чък, докато сядаше при дървото и даваше знак на Томас да стори същото. Томас се пресегна и взе един сандвич, но тъкмо преди да го отхапе, отново го споходи споменът за видяното в къщата. Все пак гладът надделя и той отхапа огромна хапка. Устата му се изпълни с чудесния вкус на шунка, сирене и майонеза.

— Боже, човече — въздъхна Томас с пълна уста. — Умирах от глад.

— Нали ти казах — отвърна Чък, който също дъвчеше лакомо.

След още няколко хапки Томас най-сетне успя да зададе въпроса, който го измъчваше.

— Какво всъщност е станало с този Бен? Дори не приличаше на човек.

Чък погледна към къщата.

— Не зная — каза. — Не съм го виждал.

Томас бе сигурен, че момчето крие нещо, но реши да не го притиска.

— Какво пък, ако питаш мен, по-добре е, че не си го видял. — Той продължи да се храни и скоро стигна до ябълките, докато разглеждаше огромните стени. Макар да беше трудно да определи какво точно, имаше нещо странно в каменните ръбове на изходите към външните коридори. Докато въртеше глава, неочаквано му се зави свят, сякаш се рееше над стените, а не се намираше между тях.

— Какво има отвън? — попита той, нарушавайки проточилото се мълчание. — Това да не е част от някакъв замък?

Чък се колебаеше. Изглеждаше смутен.

— Ами… аз никога не съм напускал Езерото.

Томас го изгледа.

— Мисля, че криеш нещо — каза накрая, след като сдъвка последната хапка и отпи от чашата. Започваше да се изнервя от тази постоянна липса на отговори. Ала още по-лоша бе глождещата го мисъл, че дори да чуе някакви отговори, няма да е сигурен дали са верни. — Защо всички тук се държите толкова тайнствено?

— Ами, просто е така. Всичко е много странно и повечето от нас не разбират какво става. Почти не разбират.

Томас бе учуден от безразличието на Чък. Сякаш не го беше грижа, че му бяха взели живота. Какво им става на тези хора? Той се изправи и пое към източната врата.

— Какво пък, никой не е казал, че не мога да поогледам наоколо. — Трябваше поне нещо да научи, преди да е изгубил разсъдък.

— Ей, чакай! — извика Чък и се втурна след него. — Внимавай, скоро ще ги затворят. — Дори на толкова късо разстояние вече се бе задъхал.

— Да ги затворят? — повтори Томас. — За какво говориш?

— Вратите, изтърсак.

— Вратите? Не виждам никакви врати. — Томас знаеше, че Чък не си измисля, просто това бе поредният факт, който не му бе известен. Неусетно бе забавил крачка — вече не гореше от желание да приближи стените.

— А как би нарекъл тези големи отвори? — Чък посочи огромните процепи в стените. Бяха на трийсетина крачки от двамата.

— Ами, ще ги нарека големи отвори — отвърна Томас, опитвайки се да се успокои с насмешка.

— Е, да знаеш, че са врати. И се затварят всяка нощ.