Джеймс Дашнър: Лабиринтът - Невъзможно бягство

— Как се казваш? — попита Чък, който подтичваше зад него.

— Какво?

— Името ти. Все още не си ни казал — зная, че поне него помниш.

— Томас. — Той едва чу гласа си, мислите му бяха поели в нова посока. Ако Чък не грешеше, току-що бе открил нещо общо с останалите момчета. Нещо общо в загубата на паметта. Те всички си спомняха имената. Но защо не и имената на родителите? Или на някой приятел? Защо не помнеха фамилиите си?

— Приятно ми е да се запознаем, Томас — рече Чък. — Не се безпокой, аз ще се погрижа за теб. Тук съм вече цял месец и познавам мястото като петте си пръста. Можеш да разчиташ на Чък, ясно?

Томас почти бе стигнал вратата на бараката, където се бяха скупчили момчетата. Внезапно го завладя гняв и той се обърна към малчугана.

— Та ти не знаеш почти нищо повече от мен. Как да разчитам на теб? — Обърна се към вратата, решен да влезе вътре и да потърси отговори. Нямаше идея откъде се бе взел този неочакван кураж.

Чък повдигна рамене.

— Че каквото и да ти кажа, няма да има полза — изтъкна той. — Защото и аз като теб все още съм новак. Но може да сме приятели…

— Не ми трябват приятели — отряза го Томас.

Той дръпна вратата за дръжката. Вътре, в подножието на паянтовата стълба, стояха няколко момчета с изопнати лица. Стъпалата, водещи нагоре, бяха разкривени и поставени под неравни ъгли. Тъмни тапети покриваха стените в преддверието, някои от тях бяха обелени. Единствената украса бяха прашна ваза върху трикрака масичка и черно-бяла фотография на възрастна жена, облечена със старомодна бяла рокля.

Обстановката бе като в обитавана от призраци къща в някой филм. На пода дори имаше липсващи дъски.

Миришеше на прах и плесен — доста голям контраст с приятните ухания отвън. На тавана трепкаха флуоресцентни лампи. Едва сега му хрумна мисълта, че няма никаква представа откъде може да се вземе електричеството на място като Езерото. Погледна към възрастната жена на снимката. Дали някога е живяла тук? Дали се е грижела за тези хора?

— Ей, вижте, това е новакът — подхвърли едно от по-големите момчета. Томас осъзна, че е мургавото хлапе, което го бе изгледало навъсено. Изглеждаше на петнайсет или повече, високо и кльощаво. Смачканият му нос приличаше на деформиран картоф. — Тоя изтърсак сигурно е нацопнал гащите, когато е чул стария Бени да пищи като момиче. Искаш ли малко хартия, изтърсак?

— Името ми е Томас. — Ще трябва по някакъв начин да се отърве от това хлапе. Без да каже нищо повече, той се отправи към стълбите. Но момчето му препречи пътя, вдигнало ръка.

— Спри веднага, новак. — Той посочи с палец горния етаж. — Зеленурковци като теб не могат да виждат някой… спипан. Нют и Алби не биха го позволили.

— Какъв ти е проблемът? — озъби се Томас, опитвайки се да скрие страха в гласа си и да не мисли за това, какво може да означава думата „спипан”. — Аз дори не знам къде се намирам. Искам само малко помощ.

— Чуй ме, новако. — Момчето смръщи вежди и скръсти ръце. — И преди съм те виждал. Има нещо гнило в това да цъфнеш тук и ще разбера какво.

Томас усети, че вените в слепоочията му пулсират учестено.

— Аз пък никога не съм те виждал. Нямам представа кой си и не давам пукната пара. — Ала наистина, възможно ли е това момче да го помни?

Хлапето се изхили звучно и от устата му се разлетя слюнка. Сетне лицето му стана сериозно и веждите се извиха навътре.

— Виждал съм те… изтърсак. Малцина са тези тук, които могат да кажат, че са били ужилени. — Той посочи стълбището. — Аз съм от тях. Зная какво му е сега на стария Бени. Бил съм там. И видях теб по време на Промяната.

Той се пресегна и сръга Томас в гърдите.

— Обзалагам се, че като дойде на себе си, Бени ще каже, че и той те е видял.

Томас не сваляше втренчен поглед от него. Отново го завладя паника. Защо нещата ставаха все по-лоши?

— Като чу за скръбниците, и се подмокри, а? — изхили се отново момчето. — Изплаши ли се? Май не искаш да те ужилят, а, изтърсако?

Отново тази дума. Ужилят. Томас се опита да не мисли за нея и посочи към стълбите, откъдето долитаха стенанията.

— Ако Нют е горе, искам да говоря с него.

Момчето не отговори, но продължи да го гледа още няколко секунди. Сетне поклати глава.

— Знаеш ли какво? Прав си, Томи, не бива да съм толкова зъл с новобранците. Качи се горе и съм сигурен, че Алби и Нют ще те осветлят по всички въпроси. Сериозно, отивай. И извинявай.

Той потупа лекичко Томас по рамото, отстъпи назад и махна към стълбището. Но Томас знаеше, че хлапето е намислило нещо. Загубата на памет не бе го направила кръгъл глупак.