Джеймс Дашнър: В обгорените земи

Тя му заговори малко преди светът да се разпадне.

„Ей, спиш ли още?”

Томас се намести в леглото, обгърнат от мрак, който сякаш бе станал осезаем и го притискаше. В началото се изплаши, отвори очи и си помисли, че се е озовал в Кутията — онзи ужасен контейнер от хладен метал, който го бе откарал в Езерото насред лабиринта. Но имаше съвсем слаба светлина и сенките в помещението постепенно изплуваха. Койки. Тихото похъркване на изнурени момчета.

Почувства облекчение. Беше в безопасност, някой ги бе довел в тази спалня. Край на тревогите. Край на скръбниците. Край на смъртта.

„Том?”

Глас в главата му. Момичешки. Не го чуваше отвън, нито виждаше момичето. Но знаеше, че не си въобразява, макар да не бе споменал никому, че може да си говори с нея мислено.

Той въздъхна, отпусна глава на възглавницата и усети как ужасът бързо го напуска. Отговори, като се стараеше да оформя думите в главата си.

„Тереза? Колко е часът?”

„Нямам представа — отвърна тя. — Но не мога да заспя. Вероятно съм придремвала час-два. Може би повече. Надявах се, че ще си буден и ще ми правиш компания.”

Томас се помъчи да сподави усмивката си. Макар че тя не можеше да го види, пак се почувства засрамен.

„Май не ми оставяш голям избор, а? Трудничко е да заспиш, когато някой ти говори право в главата.”

„Извинявай. Заспивай тогава.”

„Не. Всичко е наред. — Той се загледа в основата на койката над него — почти неразличима в сумрака, където Миньо похъркваше юнашки. — За какво си мислеше?”

„За какво смяташ? — отвърна тя насмешливо. — Представях си скръбниците. Отвратителната им кожа, издутите тела, всички тези метални крайници и шипове. Не че това успя да ме приспи. Но пък как да прогониш подобно нещо от главата си?”

Томас знаеше, че е права. Тези образи никога нямаше да ги напуснат — езерните щяха да бъдат преследвани до края на живота си от случилото им се в лабиринта. Предполагаше, че за повечето, ако не и за всички тях проблемът щеше да се окаже неразрешим. Може би дори да ги доведе до полуда.

Но освен всички тези картини имаше една, която бе оставила дълбока диря в спомените му, все едно изгорена с нажежено желязо. Приятелят му Чък, прободен в гърдите, кървящ, умиращ в ръцете му.

Томас знаеше, че никога няма да я забрави. Но каза друго на Тереза.

„Ще отмине. Нужно е време, но накрая всичко ще бъде забравено.”

„И ти не можеш да се отървеш” — отбеляза тя.

„Зная.” — Неизвестно защо думите й му вдъхнаха увереност. „Какъв глупак съм само” — рече си, надявайки се, че тя не може да го чуе.

„Не ми харесва, че ме отделиха от вас.”

Томас се досещаше защо са го направили. Все пак тя беше момиче, а останалите — юноши — нищо чудно, че не им се доверяват напълно.

„Вероятно е за твоята сигурност.”

„Да, предполагам. — С думите й в ума му навлезе вълна на печал, залепнала за тях като сироп. — Но е гадно да си сам след всичко, което преживяхме.”

„Къде всъщност те отведоха?”

„От другата страна на голямото помещение, в което вечеряхме. Малка стая с няколко койки. Сигурна съм, че заключиха вратата, преди да си тръгнат.”

„Виждаш ли, казах ти, че ще се грижат за теб. — Той помисли малко и добави: — Не че се нуждаеш от закрила. Готов съм да се закълна поне за половината от момчетата.”

„Само за половината?”

„Добре де, три четвърти. Включително и за себе си.”

Последва продължително мълчание, но по някакъв начин Томас все още усещаше присъствието й. Чувстваше, че тя е наблизо. Беше като с Миньо — не го виждаше, но знаеше, че лежи над него. И не само защото похъркваше. Когато някой е до теб, просто го чувстваш.

Въпреки спомените от последните седмици Томас бе изненадващо спокоен и скоро сънят отново го обори. Мрак нахлу в неговия свят, но тя все още бе там, близо до него. Почти се… докосваха.

Нямаше представа колко време е минало, докато се намираше в това състояние. Полузаспал, усещайки близостта й и с мъждукащата мисъл, че са спасени от онова ужасно място. Че са в безопасност и двамата с Тереза могат да се опознаят отново. Че животът им може би ще е хубав от тук нататък.

Назряващ сън. Мътна тъмнина. Приятна топлина. Слабо сияние. Усещане за полет.

Светът наоколо се отдръпна. Скри се зад неуловима пелена. Мракът му действаше успокояващо. Той отново заспа.

Съвсем малък е. На четири, може би? Или пет? Лежи в леглото и е вдигнал одеялото до брадичката.