Джеймс Дашнър - В обгорените земи

Томас поклати глава.

— Не. Първо трябва да намерим Тереза. Сигурно е в някоя съседна стая.

— Друга няма — заяви Миньо.

— Какво искаш да кажеш?

— Току-що проверих всичко наоколо. Освен голямото помещение и нашата спалня, има само тази стая. Вратата, през която влязохме вчера, е затворена и заключена. Отвън. Други врати няма.

Томас завъртя объркано глава. Имаше чувството, че е оплетен в безброй паяжини.

— Но помисли си за снощи. Храната, която ни дадоха — откъде се е взела? Не намери ли нещо като кухня или склад? — Огледа се с надеждата някой да знае отговора.

— Може да има скрита врата — подхвърли накрая Нют. — Сега обаче има по-важни неща. Трябва да…

— Не! — извика Томас. — С този тип може да си говорим цял ден. Според табелката на вратата тук трябваше да е настанена Тереза. Трябва да я намерим!

Без да чака отговор, той излезе, разблъска момчетата при вратата. Миризмата го лъхна като че някой бе излял върху му кофа с помия. Подпухналите морави трупове приличаха на ловни трофеи, оставени от ловците да се изсушат. Безжизнени очи се впериха в него.

Отново му призля, стомахът му се сви болезнено. Той затвори очи и положи усилие да овладее бунтуващите се вътрешности. Когато отново ги отвори, постара се да потърси място, където може да е скрита Тереза, без да гледа към труповете.

Но тогава го споходи една ужасна мисъл. Ами ако тя…

Той хукна из помещението, като оглеждаше лицата на убитите. Тя не беше сред тях. Постепенно облекчението от тази мисъл прокуди паниката и той отново се зае да търси скрита врата.

Стените бяха бели, без украса и кой знае защо и без прозорци. Тръгна покрай тях, като ги докосваше с пръсти. Стигна до вратата за тяхната спалня, подмина я, отправи се към вратата, през която бяха влезли вчера. Снощи навън валеше проливно, но сега бе грейнало слънце.

Входът — или изход — се състоеше от две масивни стоманени врати с лъскава повърхност. През дръжките бе прокарана яка желязна верига, заключена с катинар. Томас се пресегна и я дръпна, сякаш за да прецени здравината й. Веригата бе хладна при допир и не поддаде.

Очакваше да чуе тропане от другата страна — например от побърканяците, които се опитваха да влязат през прозорците. Но не чу нищо. Единствените звуци бяха далечните крясъци на лудите и тихият ромон от сподавените реплики на езерните.

Томас продължи обиколката си покрай стената, докато стигна стаята, в която трябваше да е настанена Тереза. Нищо, нито дори цепнатина, която да подсказва наличието на друга врата. Голямото помещение не бе правоъгълно, а овално.

Томас се огледа объркано. Спомни си за предната вечер, как се бяха нахвърлили лакомо на пицата. Беше сигурен, че имаше още врати, кухня. Но колкото повече мислеше за това, толкова по-мъгляви ставаха спомените му. В главата му зазвуча неуловим тревожен сигнал — някой отново бе бърникал в умовете им. Дали и преди бяха постъпвали по съшия начин? Като изтриват и променят спомени?

И какво бе станало с Тереза?

Вече си мислеше да започне да лази по пода, за да търси някой скрит капак, но усети, че повече не може да издържа на тежката смрад на разлагащи се тела. Единствената надежда беше новото момче. Той въздъхна и се върна в малката стая, където го бяха открили. Арис можеше да знае нещо, което да им бъде от полза.

Точно както предложи Нют, момчетата бяха свалили горните койки и ги бяха подредили покрай стените. Имаше достатъчно място, за да могат да насядат всички, обърнати едни към други.

Миньо погледна към влезлия Томас и му махна да седне до него.

— Настанявай се, приятелче. Чакахме те. Нека някой да затвори вратата — мирише по-гадно, отколкото и краката на Гали.

Томас затвори вратата и седна до Миньо. Беше толкова отчаян, че почти бе готов да скрие лицето си в шепи. Но не го стори. Все още нямаше никакви причини да мисли, че Тереза е в опасност. Нещо странно се бе случило, но съществуваха милиони възможни обяснения и според повечето от тях тя би трябвало да е здрава и невредима.

— Добре, да започнем с обясненията — поде Нют, — защото след това идва най-важният проблем. Какво ще ядем.

Сякаш по команда Томас усети, че стомахът му се свива от глад. Водата също беше нещо, за което не бяха се сетили досега. Но сигурно в банята щеше да има достатъчно.

— Слушаме те, Арис — подкани го Миньо. — Говори. Разкажи ни всичко.

Момчето, седнало срещу Томас, поклати глава.

— Няма да стане. Вие сте първи.

— Така ли? — изгледа го навъсено Миньо. — А какво ще кажеш, ако се изредим да ти шамаросваме наглата физиономия? И после да те попитаме отново.