Джеймс Дашнър - В обгорените земи

— А ние може да повикаме останалите и да направим тук събора — предложи Миньо. — Не мирише гадно и няма прозорци, от които да крещят побърканяците.

Томас едва сега забеляза, че тази стая е без прозорци, макар че би трябвало да му направи впечатление още при влизането.

— Дано не се бави — промърмори той.

— Ще доведа останалите — рече Миньо, обърна се и излезе.

Томас впери поглед във вратата на тоалетната. Нют и Пържитиган влязоха и се настаниха на койките, с угрижени изражения на лицата.

— Тереза? — отново я повика Томас. — Чуваш ли ме? Чакаме те отвън.

Никакъв отговор. И все още усещаше онази празнота, сякаш липсваше какъвто и да било контакт с нея в съзнанието му.

Чу се изщракване. Вратата на банята се отмести навън, към Томас. Той пристъпи, готов да поеме Тереза в обятията си — не го интересуваше, че има и други, които ще ги видят. Но човекът, който влезе в стаята, не беше Тереза. Томас се стресна от изненада и едва не се спъна. Всички негови надежди рухнаха в миг.

Беше момче.

Носеше същите дрехи, каквито им бяха раздали снощи, пижама с горнище и долнище в небесносин цвят. Имаше мургава кожа и черната му коса бе късо подстригана. Изражението на неподправена изненада, което се изписа на лицето му, бе едничката причина Томас да не го сграбчи за шията и да го разтърси, докато получи от него отговори.

— Кой си ти? — попита строго Томас.

— Кой съм аз? — отвърна почти подигравателно момчето. — А ти кой си?

Нют скочи на крака и застана от другата страна на момчето.

— Не ни губи времето с празни приказки — тросна се той. — Ние сме повече от теб. Казвай кой си!

Момчето скръсти ръце на гърдите.

— Добре. Името ми е Арис. Какво друго ви интересува?

Томас едва се сдържа да не го удари. Този тип си позволяваше да се държи надуто, когато Тереза е изчезнала.

— Как влезе тук? Къде е момичето, което спеше в тази стая?

— Момиче? Какво момиче? Аз съм единственият в тази стая, откакто ме настаниха снощи.

Томас посочи с пръст през рамо към голямото помещение.

— Отвън има табелка, на която пише, че тук е настанена Тереза… Агнес. Не се споменава никакъв Арис.

Нещо в тона му подсказа на момчето, че това не е шега. Арис разпери ръце в примирителен жест.

— Виж, човече, не зная за какво говориш. Снощи ме настаниха тук, спах в това легло — той посочи разхвърляната койка. — Събудих се преди пет минути и отидох да пишкам. Никога през живота си не съм чувал за Тереза Агнес. Съжалявам.

Томас и Нют се спогледаха. Никой от тях не знаеше какво да каже.

Нют повдигна леко рамене и се обърна към Арис.

— И кой те настани тук?

— Не зная, човече. — Момчето отново разпери безпомощно ръце. — Бяха онези типове с оръжията, които ни спасиха и ни казаха, че сега вече всичко ще бъде наред.

— Спасиха ви от какво? — попита Томас. Тази история ставаше все по-странна. Необяснима и странна.

Арис сведе очи към пода и раменете му се прегърбиха. Изглеждаше сякаш е бил споходен от ужасни спомени. Той въздъхна, погледна към Томас и отвърна: — От лабиринта, човече. От лабиринта.

Нещо омекна вътре в Томас. Това момче не лъжеше — беше сигурен. Подсказваше го изразът на лицето му. Томас бе виждал подобен израз на много други момчешки лица. Знаеше какви спомени носи всеки от тях в себе си. Знаеше и че Арис няма никаква представа какво може да е станало с Тереза.

— Защо не седнеш? — покани го той. — Мисля, че имаме много неща, за които да си поговорим.

— Какво имаш предвид? — попита Арис. — Кои сте вие? Откъде се взехте?

Томас се разсмя уморено.

— Лабиринтът. Скръбниците. ЗЛО. Каквото поискаш, за това ще говорим. — Толкова много неща се бяха случили. Откъде да започнат? На всичко отгоре от безпокойство за Тереза имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Едва се сдържа да не избяга в другата стая и да продължи да я търси.

— Лъжеш — прошепна с пребледняло лице момчето.

— Ни най-малко — обади се Нют. — Томи е прав. Трябва да си поговорим. Изглежда, идваме от едно и също място.

— Кой е този?

Томас се обърна. На прага стоеше Миньо, още няколко момчета надничаха зад него. Лицата им бяха изкривени от неприятната миризма в столовата, очите — изцъклени от ужасната картина.

— Миньо, запознай се с Арис — рече Томас и отстъпи встрани. — Арис, това е Миньо.

Миньо произнесе нещо нечленоразделно, сякаш не знаеше какво да каже.

— Вижте — предложи Нют. — Да свалим горните койки и да ги подредим покрай стените. Така ще можем всички да се настаним и да обсъдим положението.