Джеймс Дашнър: В обгорените земи

До него седи жена, поставила ръцете си в скута. Има дълга кестенява коса, на лицето й се виждат първите призраци на настъпващата средна възраст. Очите й са тъжни. Знае го, макар че тя се опитва да го скрие зад усмивката.

Иска да каже нещо, да я попита. Но не може. Защото не е там. Просто наблюдава всичко това от друго място и не му е съвсем ясно как става така. Тя казва нещо и гласът й, едновременно мил и ядосан, го стряска.

— Не зная защо са избрали теб. Но ето какво ще ти кажа. Навярно по някакъв начин си различен. Никога не го забравяй. И никога не забравяй колко много — гласът й потреперва и по бузите й се търкулват сълзи, — никога не забравяй колко много те обичам.

Момчето отвръща, но това не е Томас. Макар всъщност да е той. Нищо от случващото се не подлежи на разумно обяснение.

— Мами, и ти ли ще полудееш като онези хора по телевизията? Като… татко?

Жената протяга ръка и го погалва по челото. Жената? Не, не бива да я нарича така. Това е неговата майка. Тя е… мами.

— Не се тревожи за това, миличък — казва. — Няма да си тук, за да го видиш.

Усмивката й изчезва.

Сънят бързо се разтваря в мрака и оставя Томас в пространството на неговите мисли. Дали това не е поредният спомен, изпълзял от дълбините на неговата памет? Наистина ли видя майка си? И се спомена нещо за баща му — че се е побъркал? Болката в душата на Томас бе дълбока и разяждаща и той се опита отново да потъне в забравата.

По-късно — много по-късно — Тереза му заговори отново.

„Том, нещо не е наред.”

Така започна. Чу Тереза да произнася тези думи, но му се стори, че е много далече от него, някъде в дъното на тунел. Знаеше, че все още е буден, но като че беше в някакъв друг свят, безкрайно променен от умората.

„Томас!”

Тя почти изкрещя. Вик, който разтърси ума му. Усети първия полъх на набиращия сила страх, но все още всичко бе като насън. Защо да не спи? Нали вече са в безопасност, няма за какво да се безпокоят. Да, сигурно е сън. С Тереза всичко е наред. Наред е с всички тях. Той се отпусна и отново се унесе.

Но други звуци проникнаха в съзнанието му. Трополене. Звънтене на удрящ се метал в метал. Нещо се разби. Викове на момчета. Още викове, този път далечни и приглушени. Внезапно се превърнаха в писъци. В изпълнени с ужас писъци. Но все още бяха далечни. Сякаш някой го бе увил в пашкул от дебел памук.

Ала така и не го оставиха да заспи. Нещо не беше наред. Тереза го бе повикала, беше му го казала! Той се опълчи на съня, който го надвиваше, приковаваше го с невидими пирони към земята.

„Събуди се! — извика си той. — Събуди се!”

После нещо в него изчезна. Само миг и вече го нямаше. Сякаш му бяха извадили неусетно някой от органите.

Нея я нямаше. Беше изчезнала.

„Тереза! — повика я мислено. — Тереза! Къде си?”

Не получи отговор, нито вече усещаше близостта й. Повика я по име, отново и отново, докато продължаваше да се бори с мрачната тежест на съня.

И накрая реалността нахлу в съзнанието му и прогони мрака. Завладян от ужас, Томас отвори очи и седна в леглото, завъртя се, пусна крака на пода, стана и се огледа.

Наоколо светът се бе преобърнал с краката нагоре.

Езерните бягаха из помещението и крещяха. Носеха се ужасни звуци, досущ вопли на изтезавани животни. Пържитиган сочеше нещо на прозореца с мъртвешки бледо лице. Нют и Миньо тичаха към вратата. Уинстън стоеше, вдигнал безпомощно ръце, като да беше видял зомби, поглъщащо човешка плът. Други също надзъртаха през прозорците, но се държаха на разстояние от тях. Томас едва сега си даде сметка, че не знае имената на поне половината от момчетата. Странна мисъл в този миг на пълен хаос.

С периферното си зрение долови нещо, което го накара да се обърне към стената. Това, което видя там, прогони и последните остатъци от спокойствие, което бе изпитвал допреди малко. Дори се усъмни, че се е чувствал в безопасност в света, в който се намираше.

На няколко крачки от леглото му, скрит зад разноцветна завеса, прозорецът бе озарен от ярка, заслепяваща светлина. Стъклото бе строшено, нащърбени останки от него все още се подпираха на металните решетки. От другата страна стоеше човек с окървавени ръце. Очите му бяха широко разтворени, кръвясали, безумни. Лицето му бе покрито с белези като от изгаряне. Нямаше коса, само тъмни петна от нещо, наподобяващо мъх. Ужасяваща рана разсичаше дясната му буза и под нея Томас видя да се белеят зъбите му. От раната течеше кървава слюнка, която се стичаше към брадичката му.