Джеймс Дашнър - В обгорените земи

Миньо посочи крещящата окървавена жена.

— Така се наричат. Не ги ли чу?

— Не ме интересува, дори да са се нарекли мъхнати върби — тросна се Нют. — Намерете ми нещо, с което да разбия проклетата врата!

— Ето — подаде му едно ниско момче пожарогасителя, който бе смъкнало от стойката на стената. Томас отново почувства угризение, че не знае името на момчето.

Нют сграбчи металния цилиндър, замахна и го стовари върху дръжката. Чу се оглушителен трясък и дръжката тупна на пода. Но едва след третия удар вратата се открехна навън — толкова, колкото да видят, че зад нея цари пълен мрак.

Нют стоеше мълчаливо, загледан в тесния процеп към тъмнината, сякаш очакваше през него да нахлуят демони от подземния свят. После подаде пожарогасителя на момчето, без да се обръща.

— Да вървим — рече. Томас си помисли, че долавя треперене в гласа му.

— Почакай — спря го Пържитиган. — Сигурни ли сме, че искаме да идем там? Може би вратата неслучайно е била заключена?

Томас не можеше да не се съгласи — нещо не беше наред тук.

Миньо застана до Нют, погледна Пържитиган и сетне спря погледа си на Томас.

— А какво друго ни остава? Да стоим тук и да чакаме тези безумци да нахлуят? Тръгвайте.

— Не виждам как ще влязат през решетките — посочи Пържитиган. — Хайде да помислим малко, а?

— Не е време за мислене — тросна се Миньо. Той изрита с крак вратата и тя се разтвори. Но мракът отвън не се разсея, а сякаш дори се сгъсти повече. — А и трябваше да го кажеш преди да разбием вратата, сбръчканяко. Сега вече е късно.

— Мразя, когато си прав — промърмори недоволно Пържитиган.

Томас не можеше да откъсне поглед от зейналата врата. Споходи го мисълта, че нещо много сериозно се е объркало, щом дори хората, които ги бяха спасили, не се бяха появили досега. Но Миньо и Нют имаха право — за да разберат какво става, трябваше да излязат навън.

— По дяволите — изруга Миньо. — Аз съм пръв.

Без да чака отговор, той побутна вратата и изчезна отвън в мрака. Нют погледна неуверено Томас и го последва. Томас реши, че ще е най-добре да тръгне с тях.

Отвън бе толкова тъмно, че той неволно разпери ръце.

Светлината, която идваше зад тях, не разсейваше плътния мрак. Беше тъмно като в гроб. И миришеше. На нещо гадно.

— Ей, внимавайте — извика Миньо отпред. — Нещо… виси от тавана.

Томас чу странно поскръцване и сподавен вик. Сякаш Миньо се бе ударил в един от висящите полилеи. Нют, който пристъпваше вдясно, също изпъшка и се чу звук от влачещ се по пода метал.

— Маса — промърмори Нют. — Пазете се от масите.

Зад Томас се обади Пържитиган:

— Някой помни ли къде беше ключът за осветлението?

— Натам съм тръгнал — отвърна Нют. — Сигурен съм, че беше някъде тук.

Томас продължаваше да пристъпва слепешката. Все пак очите му започваха да привикват с тъмнината, сега вече различаваше очертания на сенки сред по-тъмни сенки. Да, тук нещо не беше наред. Имаше предмети там, където не би трябвало да ги има. Сякаш…

— Уф-уф-уф — изпъшка Миньо с отвращение, като да беше стъпил в купчинка цопла. В помещението отново се чу поскръцване.

Преди Томас да успее да реагира, той също се удари в нещо. Твърдо и със странна форма. Напипа плат.

— Намерих го! — извика Нют.

Чу се изщракване и помещението се озари в ярка флуоресцираща светлина, която за няколко секунди ги заслепи. Томас се олюля, отстъпи назад от това, в което се бе ударил, и неволно се блъсна в друг люлеещ се предмет.

— Ау! — извика Миньо.

Томас присви очи, погледът му взе да се прояснява. Огледа се и застина от ужасяващата сцена, на която стана свидетел.

Навсякъде из помещението от тавана висяха хора — бяха поне десетина на брой. Всичките бяха обесени за врата, въжетата се бяха впили в потъмнялата им кожа. Вкочанените им тела се поклащаха напред-назад, от бледите им устни се подаваха белезникави езици. Дрехите и лицата им му се струваха странно познати.

Томас неволно коленичи.

Той познаваше тези мъртъвци.

Това бяха хората, които ги бяха спасили. Предния ден.

Томас се опита да не поглежда обесените, докато се изправяше. Приближи до Нют, който стоеше неподвижно до стената с ключа на осветлението и шареше с ужасен поглед из помещението.

Миньо се присъедини към тях, ругаейки полугласно. И други езерни надникнаха и нададоха изплашени викове, когато осъзнаха какво виждат. Някои се задавиха и започнаха да повръщат. Томас също усети, че му призлява, но успя да се удържи. Какво ли бе станало тук? Как бе възможно всичко да се бе объркало толкова бързо? В душата му се надигна отчаяние.