Джеймс Дашнър: В обгорените земи

— Аз съм побърканяк! — извика мъжът. — Аз съм побърканяк!

А после започна да повтаря пресипнало две думи, отново и отново, като се давеше със слюнката си:

— Убийте ме! Убийте ме! Убийте ме!

Нечия ръка се стовари с все сила на рамото на Томас. Той извика уплашено и се завъртя. Зад него стоеше Миньо, втренчил поглед в лудия зад прозореца.

— Те са навсякъде — промълви. В гласа му се прокрадна ужас, който затрептя в съзвучие с ужаса в душата на Томас. Сякаш всичко, на което се бяха надявали допреди малко, бе изчезнало без следа. — И няма и следа от сбръчканяците, които ни спасиха.

Томас бе преживял немалко страшни неща през изминалите две седмици, но това надминаваше всичко. Да се почувстваш в безопасност само за да ти я отнемат. За миг дори му се дощя да скочи обратно в леглото и да се завие с надеждата, че всичко това е само сън. Побърза да прогони тази мисъл, заедно с мъждукащия спомен за майка му и за побъркания му баща. Томас знаеше, че някой трябва да се опита да овладее положението — нуждаеха се от план, за да оцелеят.

— Някой от тях успя ли да проникне вътре? — попита и изведнъж го завладя странно спокойствие. — Всички прозорци ли са с решетки?

Миньо кимна.

— Да. Беше твърде тъмно снощи, за да ги забележим, пък и бяха скрити зад завеси. Но сега се радвам, че ги има.

Томас огледа езерните наоколо, някои надничаха през прозорците, а други се бяха скупчили на малки групички. Всички изглеждаха завладени от ужас.

— Къде е Нют?

— Ето там.

Томас се обърна и видя по-голямото момче, учуден, че досега не го е забелязал.

— Какво става?

— Да не мислиш, че имам представа? Както ми изглежда, тези смахнати отвън ни искат за закуска. Трябва да намерим друго помещение, да свикаме събор. От тази врява имам чувството, че сякаш някой ми забива пирони в главата.

Томас кимна замислено. Беше съгласен с плана и очакваше Нют и Миньо да се заемат с организирането му. Той самият трябваше час по-скоро да установи връзка с Тереза — надяваше се, че предупреждението й е било само част от съня, видение на изтощен ум. Както и появата на майка му…

Момчетата се отдалечиха, като викаха и махаха с ръце. Томас погледна за миг към разбития прозорец и отмести поглед. Не искаше да вижда отново онова изтерзано лице и да чува виковете.

— Убийте ме! Убийте ме! Убийте ме.

Той се премести при отсрещната стена и се подпря на нея.

„Тереза — повика я мислено. — Тереза, чуваш ли ме?”

Почака, затворил очи, за да се съсредоточи. Протегна се с невидими ръце, сякаш в опит да я прегърне. Нищо. Нямаше дори следа от усещането за нейно присъствие.

„Тереза — повтори той по-настойчиво. — Къде си? Какво е станало?”

Никакъв отговор. Сърцето му сякаш забави ход, заплашвайки да спре напълно. Нещо бе станало с нея.

Той отвори очи и видя, че езерните са се скупчили до боядисаната в зелено врата, водеща към столовата, където снощи ги бяха нахранили с пица. Миньо натискаше безрезултатно дръжката. Беше заключено.

Имаше само още една врата, която водеше към банята и съблекалнята, откъдето нямаше изход. Ако не се броят прозорците. Всичките бяха с метални решетки. И слава богу. Защото зад всеки от тях се тълпяха дерящи гърлата си безумци.

Въпреки че тревогата го разяждаше като киселина, Томас спря за момент да търси връзка с Тереза и се присъедини към останалите езерни. Нют се опитваше да отвори вратата, но засега безрезултатно.

— Заключена е — рече накрая, отстъпи и вдигна ръце.

— Така ли бе, гений? — подхвърли презрително Миньо и стегна яките си бицепси. — Нищо чудно, че са те кръстили на Исак Нютон — такава невероятна способност за разсъждения.

Нют не беше в настроение за шеги. Или може би отдавна се бе научил да не обръща внимание на подигравките на Миньо.

— Да строшим бравата — предложи той и се озърна, сякаш очакваше наблизо услужливо да е оставен чук.

— Само да можеше тези… побърканяци отвън да млъкнат за малко — изохка Миньо и погледна към жената, която крещеше зад близкия прозорец. Лицето й бе прорязано от дълбока кървава резка, която стигаше до темето.

— Побърканяци? — повтори Пържитиган. Досега готвачът не се бе обадил. Томас си помисли, че изглежда по-изплашен дори отколкото беше по време на битката със скръбниците. Но може би сега бяха в още по-опасно положение. Когато си лягаха снощи, всичко изглеждаше толкова мирно и спокойно. Да, погледнато така, наистина положението им бе далеч по-неприятно.