Джеймс Дашнър: Лабиринтът - Невъзможно бягство

Томас остана да седи така известно време, неспособен да помръдне. По някое време намери сили да погледне към дървената постройка. Няколко момчета се бяха скупчили отпред и надзъртаха през прозорците, сякаш очакваха отвътре да се покаже ужасяващо чудовище.

Вниманието му бе привлечено от метално подрънкване, идещо откъм клоните над него. Когато вдигна глава, мярна нещо сребристо да проблясва, преди да се скрие зад ствола на дървото. Той подскочи, заобиколи дървото и изви глава, търсейки източника на шума, но виждаше само голи клони, сивкави и кафяви, разперени като костеливи пръсти на скелет — и почти толкова живи.

— Това трябва да е някой бръмбар острие — подхвърли нечий глас.

Томас се обърна. Зад него стоеше ниско, закръглено момче. Беше по-малко от другите, някъде на дванайсет, доколкото можеше да определи. Кестенявата му коса се спускаше над ушите и врата и стигаше до раменете. Сини очи красяха червендалестото му, бузесто лице.

— Бръмбар какво? — попита Томас.

— Бръмбар острие — повтори момчето и посочи дървото. — Нищо няма да ти стори, стига да не си толкоз глупав да го пипнеш. — Млъкна и добави: — Изтърсак. — Произнесе думата с видимо неудобство, сякаш все още не бе овладял напълно жаргона на Езерото.

Нов писък, този път продължителен и изопващ нервите, разцепи въздуха и Томас неволно се сви. Страхът плъзна по кожата му като леденостудена вода.

— Какво става там? — попита той и посочи дървената къщурка.

— Не зная — отвърна момчето, чийто гласец бе все още възтънък от ранната възраст. — Бен е там, болен като куче. Те са го докопали.

— Те? — На Томас не му се понрави зловещата нотка в гласа на момчето.

— Аха.

— Кои са „те”?

— Моли се никога да не разбереш — отвърна хлапето и протегна ръка. — Казвам се Чък. Бях последният новак преди пристигането ти.

„Това ли ще е водачът ми тази нощ?” — попита се Томас. Не стига, че не можеше да се освободи от объркването, а сега към него се прибави и обида. Нищо не изглеждаше нормално тук и от това сърцето му още повече се сви.

— Защо всички ми викат новак? — попита той, след като се здрависа с Чък.

— Защото ти си най-новият тук. — Чък го посочи и се разсмя. Още един писък долетя откъм къщата, вой като на разкъсвано животно.

— Как е възможно да се смееш? — възмути се Томас, ужасен от този звук. — Сякаш някой умира там.

— Ще се оправи. Никой не умира, ако успее да се върне навреме и да получи серума. Залогът е всичко или нищо. Мъртъв или жив. Само че много боли.

— Кое боли много? — попита Томас.

Чък зарея поглед наоколо, сякаш не знаеше какво да отговори.

— Ами, да те ужилят скръбниците.

— Скръбниците? — Томас отново бе объркан. Да те ужилят. Скръбници. Думи, в които сякаш се спотайваше ужасна заплаха. и той изведнъж осъзна, че няма никаква представа за какво говори Чък.

Момчето повдигна рамене и завъртя очи с досада.

Томас въздъхна обезсърчено и се облегна на дървото.

— Май и ти не знаеш много повече — подхвърли, ала не беше уверен в думите си. Странна бе тази загуба на памет. Помнеше общото устройство на света, но бе изгубил всички детайли — имена, лица. Като книга, в която липсва по една дума на всеки десет, а така четенето става неприятно и мъчително занимание. Дори не знаеше точната си възраст.

— Чък, на… колко години съм според теб?

Момчето го огледа.

— Бих казал, че си на шестнайсет. И ако не знаеш, висок си към метър и седемдесет… с кестенява коса. Ах, да — и си грозен като чер дроб на пръчка. — Той прихна да се смее.

Томас го гледаше учудено. На шестнайсет? Той е на шестнайсет? Струваше му се, че е доста по-голям.

— Сериозно ли говориш? Но как… — не знаеше дори какво да попита.

— Не бери грижа. Няколко дни ще си така и после ще започнеш да привикваш. С мен беше същото. В края на краищата ние живеем тук. По-добре, отколкото в купчина цопла. — Той примижа, може би очакваше поредния въпрос на Томас. — Цопло е друга дума за лайно. Защото цопва, когато го пуснеш в кенефа.

Томас втренчи поглед в момчето. Не можеше да повярва, че водят подобен разговор.

— Ами добре — бе всичко, което успя да изрече. Изправи се, заобиколи Чък и се насочи към постройката — съборетина щеше да е най-подходящата дума. Макар да беше на три или четири етажа, изглеждаше сякаш ще се срути всеки миг. Отблизо видя, че е всъщност безпорядъчна купчина от дъски и талпи, с хаотично разположени прозорци, опряна на масивната каменна стена отзад. Долови миризмата на горящи дърва и на готвено, от което стомахът му се сви мъчително. След като научи, че виковете са на болно дете, Томас малко се поуспокои. Докато не се зачуди каква може да е причината…