Джеймс Дашнър - Лабиринтът - Невъзможно бягство

И тогава, сякаш обективът на камерата бе дошъл на фокус, лицата се проясниха. Те всички бяха момчета — едни по-малки от него, други по-големи. Томас не знаеше какво е очаквал, но тези лица го озадачиха. Та те бяха просто юноши. Деца. Страхът му започна да се топи, но не достатъчно, за да успокои лудешкия бяг на сърцето.

Някой отгоре спусна въже, в края му имаше голяма примка. Томас се поколеба, сетне пъхна десния си крак в примката и сграбчи въжето, което го издърпа към небето. Протегнати ръце го уловиха за дрехите и го издърпаха. Светът сякаш се завъртя, превърна се в мъглива завеса от лица, цветове и светлина. Буря от чувства се зароди и развихри в корема му, искаше му се да извика, да повърне. Хорът от гласове поутихна, но някой продължаваше да говори, докато го дърпаха към ръба на черната кутия. И Томас знаеше, че никога няма да забрави тези думи.

— Радвам се да се запознаем, изтърсак — рече момчето. — Добре дошъл в Езерото.

Ръцете не спираха да шарят по тялото му и когато се изправи, Томас видя, че са изтупали и прахта по дрехите му. Все още замаян от светлината, едва не се олюля. Беше преизпълнен с любопитство, но не се чувстваше достатъчно възстановен, за да посмее да се огледа. Новите му познати не казаха нищо, докато въртеше бавно глава.

Той се озърташе предпазливо, а те се побутваха и хихикаха, някои дори го сочеха с пръст. Трябва да бяха към петдесет на брой, с изцапани и смачкани дрехи, като да бяха работили някаква тежка работа, представители на всички раси и размери, с коси, вариращи по дължина. Томас усети, че му се завива свят, затова премести поглед от момчетата към странното място, където се бе озовал.

Намираха се насред огромен двор с размери колкото няколко футболни игрища, заобиколен от четири гигантски стени, изработени от сивкав камък и покрити с петна от гъст бръшлян. Стените трябва да бяха високи стотина стъпки и оформяха идеален квадрат, като всяка от тях бе разрязана точно по средата от отвор, висок колкото нея, и доколкото Томас можеше да види, отвъд тези отвори започваха дълги коридори.

— Погледнете тоя новобранец — рече един дрезгав глас. Томас не виждаше откъде идва. — Ще си строши врата да се озърта наоколо. — Няколко от момчетата се разсмяха.

— Затвори си плювалника, Гали — обади се един по-дълбок глас.

Томас насочи поглед към непознатите момчета пред него. Чувстваше се замаян и неуверен, сякаш е бил упоен. Едно високо момче с руса коса и квадратна брадичка го разглеждаше насмешливо. До него стоеше ниско, закръглено хлапе, ококорило към Томас големите си очи. Ниско азиатче бе скръстило мускулести ръце на гърдите — навитите ръкави разкриваха яките му бицепси, и изучаваше новодошлия. Тъмнокожо момче го гледаше намръщено — същото, което одеве му бе подвикнало. Около тях имаше още много други.

— Къде съм? — попита Томас, изненадан да чуе гласа си. Не звучеше точно така, както бе очаквал.

— Не и някъде, където ще си добре — отвърна мургавото момче. — Гледай да се поуспокоиш малко.

— Кой ще му е блюстител? — извика някой откъм тълпата.

— Казах ти, грознико — обади се друг, писклив глас. — Той е цопльо и ще стане помияр — няма две мнения за това. — Момчето се изкиска, сякаш току-що бе казало най-смешното нещо на света.

Томас отново усети нарастващо объркване. Толкова много непознати и непонятни думи и изрази. Изтърсак. Сбръчканяк. Блюстител. Помияр. Звучаха тъй естествено от устата на тези момчета, а същевременно не можеше да разбере смисъла им. Сякаш паметта му бе изгубила огромен къс от езиковите познания — и това беше объркващо.

Противоречиви емоции се бореха за надмощие в сърцето и ума му. Объркване. Любопитство. Паника. Страх. Но над всичко това доминираше мрачното усещане за безпомощност, сякаш светът за него бе свършил, беше изтрит от паметта му и заменен с нещо ужасно. Дощя му се да побегне и да се скрие от тези хора.

Момчето с дрезгавия глас продължаваше да нарежда:

— … даже това, залагам си черния дроб. — Томас все още не можеше да види лицето му.

— Казах да си затвориш плювалника! — извика мургавото хлапе. — Обадиш ли се пак, ще те фрасна!

Това трябва да е водачът им, осъзна Томас. Като се постара да не обръща внимание на втренчените погледи на околните, той се съсредоточи върху мястото, което момчето бе нарекло Езерото.

Подът на двора бе направен от огромни каменни блокове, много от тях напукани и с прорасла в цепнатините трева. Причудлива, полуразнебитена дървена постройка в един от ъглите беше в странен контраст със сивкавите стени. Беше заобиколена от няколко дървета, чиито корени се впиваха като извити пръсти в каменните плочи. В другия ъгъл на двора имаше градина — от мястото си Томас успя да различи засаждения на домати, царевица и овощни дръвчета.