Мартин Дамянов - Бягство или навън

Кал Х Железния ръкав не се чувстваше никак добре в новата си кожа. Битката с Траскан щеше да свърши зле, (а за Кал Х „зле“ означаваше поне три-четири мръсни драконови нокти в корема…) ако не се бе намесила Алигия. Ако и тук за Кал Х Цветната дъга на щастието не бе пръснала милиони амули, за да повдигне вътрешната му арма (това можеше да се окаже повратната точка на живота му) то Драконовият Пазител, този малък пророк, сега му нашепваше, че късметът определено бе започнал да го напуска. Онази миризма на гнила папрат бе започнала да се процежда през порите на тисовото дърво, точно както след бягството му от „Чернозем“, главата на Пазителя се беше извъртяла към сърцето на Кал, а стоманената верижка блестеше с тревожна светлина. Десницата на Кал Х омекваше, краката му се разтреперваха в най-неподходящия момент, вътрешностите му се бунтуваха, сякаш огнена хала вилнееше в корема му.

Да беше преял с драконово месо не помнеше, а и от онези проклетници Вилите се пазеше като дявол от тамян. Напиваха лошо и после се гавреха с телата на нещастниците. Ако не бе провидението да изпрати алчната Алигия на връх Драконово Гнездо, Кал щеше да се превърне наистина в кал. Имаше един проблем само. Какво щеше да иска Алигия в замяна? Жив или мъртъв по-добре да си нямаш работа с дъртата вещица. И Кал реши да избяга.

Конят Маратон беше отбил от малката тясна пътечка и предъвкваше жилава трева, докато Кал облекчаваше надутия си до пръсване мехур. Там горе, където сивото на скалата преливаше в синьото на небето, дъртата вещица още размахваше магьосническия жезъл и сипеше ругатни към дракона. Една искра беше попаднала в леговището му и сега в небето се носеше гъст дим, който все повече се сгъстяваше.

— Ха дано пукнеш, дано! — процеди през зъби Кал, докато закопчаваше ципа на панталоните си. Отри ботуша си в ствола на близката елша и оправи ризницата си. Той плюна встрани и с намръщено изражение се метна върху Маратон. Сръга го в слабините и се понесе надолу по склона.

Вятъра тъкмо беше изсушил ситните капки пот върху челото му, когато някаква остра болка го сръга в кръста. Болката бе толкова внезапна и силна, че очите на Кал се насълзиха.

— О, Боже, с какво прегреших?! — простена Кал. Той с мъка се задържа върху седлото, тялото му се залюшка във всички посоки като труп на обесен конекрадец, сякаш зъл дух бе пробил дупка в него и бе изсмукал вътрешностите му. Ситни капки пот си прокараха път за сетен път по набръчканото му чело. Беше зле, ала нещата започнаха да се влошават още от Самовилския празник на Поляната на Забавленията. Не помнеше как се озова там., нито пък как напусна поляната. Сигурно виновна беше медовината. Драконовия пазител тогава мълчеше както всеки друг път — с онази самотна въздишка, която можеше да закове пирон в гранитна скала. Нямаше никакви опиати, медовината бе чиста. Тогава какво?

Маратон се препъна и за малко не го събори на земята. Бъбреците на Кал се удариха един в друг и това му докара нова среща с Агония. Почувства се, така че мозъкът му излетя от черепната кутия през очните орбити, разцепи се на две, направи salto mortale около слепоочията му и се върна обратно върху опънатите като спици на слънчево колело нерви като разнесе болката из цялото тяло.

— Агггх! Това не може да е истина. — простена Кал. Той опъна със сетни сили юздите и успя някак да укроти добичето. Като капак на всичко мечът му се удряше в хълбока, сякаш искаше да го разцепи на две.

Кал накара някак си Маратон да спре до една групичка елши и се бухна в храстите.

— О, Боже Господи, о Боже, майчице, ооооо, Оооооо! Майкооо милааа…. — стенеше Кал и се превиваше на две. Невидимата сила сякаш го душеше и не му даваше да си поеме дъх. Ръчкаше го с невидимия си ръжен и му причиняваше адска болка. — Умираааам!

— Там горе нещата май се укротиха. — измуча Маратон, докато господарят му се гърчеше върху повехналата трева.

— Ако видиш Траскан да се спуска от небето — простена Кал — извикай го насам, да ме изяде, барем се отърва от болката! Ай ай ай…

— Кал, говориш като женичка. — изпръхтя Маратон подигравателно. — Сякаш не бях, когато Стир за малко не те посече на две. Не маза ли рани с Кривотрън три дни? Корени от омайно биле не яде ли? Песни от Вили Самовили не слуша ли? Съдбата никога няма да те остави, Кал. Ти си роден да бъдеш герой.

— Беше то каквото беше. Днес избягах от битка като долен страхливец и ако Алигия оживее, което вероятно ще стане, няма да мога да си покажа носа извън Калните гьолове. Моята свърши, Маратон. Дано си намериш по-добър стопанин от мен.