Мартин Дамянов - За леда и чувствата

На моята любима

Не се страхувам, не мога да си го позволя. Не, не е защото студът вкарва методично ледените си стрелички в премръзналото ми тяло, а предстоящите събития карат съзнанието ми да се разкъса по шевовете и да се разпилее като тежка лавина по „Склона на обречените“. Нищо подобно, аз имам за какво да живея — за нея. Знам и за какво ще умра. И това знание ме убива. Луната виси безучастно отгоре ми, аз не я виждам, но знам че е там — синя, очакваща, единствената мрачна свидетелка на смъртта ми, молитвите, които изричам с пресъхнало гърло, страхът… Не, не се страхувам. Не мога, не бива!

Мрачната синева се е разпростряла над мен като добре изплетена паяжина, чиято непостижимост сякаш бе възпята от Турмалиновите Огнедишащи Дирфи, а кълбото от спомени в по-горните лавици на душата ми се клатушка бавно, почти небрежно и рухва безметежно върху онази темпераментна част, посветена на собственото ми его. Та какво друго представлява любовта, ако не един много добре премерен, хормонално подплатен жест на висш егоизъм? Няма мисъл, на която моят ум би се възпротивил, не и в положението, в което се намирах сега. И ето ме — обвит в паяжината на собствената си безпомощност, въпросително впил поглед в небитието (та нали всички отговори идват оттам), какво бих дал в името на любовта? Всичко? Нищо? Тепърва предстоеше да разбера.

Бяхме се отдалечили на повече от десет трасека от хижата „Седем и четвърт“, когато ни застигна снежната виелица и само след няколко мига нашите мечти да достигнем до Дуа се изпариха (като силният чай от селеника, който хижарят редовно приготвяше веднага след новините по стереовизията). Температурите паднаха рязко, а вятърът като някакъв зъл демон започна да изсипва сняг и ужас върху ни, да рисува гробищните си шедьоври върху очите ни с четката си, която по моему беше телена. Сил изкрещя, че ако не потърсим убежище, съвсем скоро ще бъдем ни повече ни по-малко два вкочанени трупа. Бях сигурен в това. Фактът, че все още я чувах бе успокоителен — до известна степен, след която обаче следваше само Черна Самота в Центъра на Вселената. Това също го знаех но, противно на здравия разум и на онова, което ни каза старият хижар за планината през зимата, ние съвсем неразумно бяхме свили от пътеката и бяхме поели на север към отвесните сиви скали…

Небето се покри с черни съдрани облаци, които като насмолените вещици от Батуа вярвам съвсем не ни мислеха доброто. Видимостта спадна съвсем и се стигна до положение, в което виждах единствено ръката на Сил, вплетена на живот и смърт в моята собствена. Вкочанена, набраздена от живота и въпреки всичко млада ръка, ръката на моята любима. Стана толкова тъмно, че хоризонтът изчезна от погледа ми, а скалите, към които отчаяно се стремяхме потънаха в лепкав мрак. Вече вървяхме съвсем инстинктивно. Денят се беше обагрил в краските на нощта и тъмни мисли налегнаха главата ми. Падахме и ставахме поне десетина пъти, но продължавахме да вървим. Ако положението не бе толкова сериозно и наблизо се навърташе някой телевизионен сценарист вярвам че със сигурност бихме получили предложение за роля в някое детско предаване посветено на Снежния Празник — Луве Кагата. Бяхме заприличали на същински снежни Вадири — чифт вибрационни потентори и можехме да се сродим с главатаря им. Сил беше наистина силна. Не знам какво щях да правя без нея, толкова я обичам.

Когато стигнахме скалите, имах чувството, че крайниците ми вече бяха започнали да отдават дължимото на смъртта, а виелицата като че ли се усилваше. Започнахме да дирим подслон и слава богу десетина риана по-късно намерихме. Божието провидение се оказа скална пукнатина, в която като по чудо успяхме да се наврем двамата със Сил. Тя беше по-едра от мен, което за сегашното положение бе съвсем обяснимо. За момент си помислих, че всичко е наред, че виелицата ще спре и ние ще се измъкнем оттук, казах това и на нея, но тя само поклати глава и се усмихна. Бедната Сил, какво ли не бих сторил за нея! Гледах мрачно входа на пукнатината само на няколко дана от мен и си представях сутрешната гледка. Колкото и да насилвах въображението си мислите ми се ограничаваха в рамките на един малък снежен апокалипсис. Симпатично нали? Сигурно щеше да се наложи да копаем в продължение на латери за да се измъкнем от тук. Но това засега беше по-малкия проблем — лудата хала не оставяше никакви надежди за скорошното си оттегляне. Фучеше навън, раздаваше никому ненужна справедливост, браздеше трескавата реалност с уродливите си пипала, разграпавяваше мислите ни сякаш се радваше на възможността да ни държи в плен. Само да спре веднъж виелицата, щяхме да извикаме помощ по комуникатора, щяха да ни измъкнат оттук за броени минути. Само да спре виелицата…