Мартин Дамянов - Резерват

Дейвис Матео така и не разбра кога попадна в центъра на жълтата светлина. Стоеше там — изправен до повредения си мотоциклет „Brawa“, в протрити дочени дрехи и стари маратонки „Reebok“, чийто подметки имаха много общо със земята, по която ходеха, докато неговия така наречен „приятел“ Луис се опитваше да направи нещо с счупен наполовина гаечен ключ и отвертка, която се вадеше до безобразие от дръжката си. Жълтата светлина преполови пътя от кораба до земята за не повече от десет милисекунди, после увисна безучастно над нея и се разцепи на десетки други „лъчи“, които независимо един от друг започнаха да опипват повърхността. Явно, освен кванти лъчиста енергия жълтата светлина съдържаше и друго, защото един от „лъчите“ докопа Дейв и здраво се зави около единия му крачол.

— Луис, престани!

— Какво?

— Престани да увиваш крака ми с проклетото жило!

— Нищо не правя, Дейв! — каза Луис, което си беше самата истина. Той се изправи в цял ръст до преобърнатия мотоциклет и омаза лицето си със смазка, докато се опитваше да почеше носа си с лакът. — По-добре не мърдай, защото съм чувал, че по-тези места има змии.

Небето притъмня пред очите на Дейвис.

— По-дяволите. — каза той с прогнил глас. Но нищо друго не му мина през главата, затова решен да се отдаде на яда си той добави още по-сочно — По-дяволите! Повтори го още няколко пъти преди жълтия лъч да „извика“ останалите жълти лъчи и всички вкупом да го подхванат и издигнат нагоре. Нагоре…

Нагоре. …към космическия кораб дошъл с неизвестна мисия на Земята чак от планетата ФртБал.

— Къде отиваш, Дейв? — попита Луис с приятелска загриженост, полята с няколко големи „Джака“ в кръчмата на Чако, докато приятелят му гледаше невярващо отдалечаващата се под подметките му земя.

Залеза обгърна за последен път Дейвис и той помаха за сбогом на няколко врани, които го гледаха неразбиращо от един електрически стълб, преди да се озове в тъмния трюм на космическия кораб.

— Всеки да се спасява както може… — констатира Луис след задълбочен анализ на ситуацията. Беше свикнал всички да се отказват от приятелството му (което не струваше много — не повече от две големи в кръчмата на Чако) и прие новия развой на ситуацията с философска примиреност. Той захвърли счупената отвертка на пътя (представляващ отъпкана спечена пръст, върху която беше насипан чакъл) и тръгна бавно надолу към разклона, където смяташе да си хване друго превозно средство на стоп. Не направи и две крачки, когато снопът лъчи го докопа.

— Тук е малко хладно. — каза Дейв. — Ало, ало…

— Няма да те чуят. — отвърна Луис, докато кръвта му се разделяше с последните остатъци алкохол. — Опитай нещо друго. И в случай, че успееш — додаде — поискай кльопачка. Стомахът ми стърже…

От тавана бликна светлина и освети двамата човека. В същото време сребристата стена (ако за уплътнено енергично поле може да се говори като за стена) се отвори и през отвора премина малко топкообразно създание, върху което имаше покрит поднос. Когато ходеше, то създаваше илюзията, че се върти, което беше само отчасти вярно защото се въртяха светлините по повърхността на съществото, а то самото се рееше на десет сантиметра над пода. От многоцветната му повърхност излизаха множество пипалца, които съществото размахваше подобно на морска сепия. То премина тържествено разстоянието до тях и се закова точно пред опулените им погледи. На похлупака пишеше с печатни букви:

„ХРАНА“

Дейвис сръга Луис ниско в хълбока.

— Нали искаше храна. Ето.

Луис мълчаливо въртеше глава сякаш искаше да прогони видението.

— Опитай, какво чакаш? — подкани го отново Дейвис. — Вдигни похлупака!

— Нещо не съм гладен. — оправда се Луис.

— Страхливец. — процеди през зъби Дейвис, но не помръдна от мястото си.

Съществото явно разбра страховете им, защото отвори похлупака. От подноса ги погледнаха няколко безформени къса, които незнайно защо Луис оприличи на рибешки глави.

Изминаха няколко месеца, през които не беше въведено кой знае какво разнообразие в дневния им режим. По едно време стената точно пред тях стана прозрачна и разкри панорамен екран, от който двамата спътници виждаха звездите.

— Сигурно са от НАСА. — предположи Луис, а от устата му изтичаше слюнка, която той се опитваше да улови и да превърне в балон. — Разработили са пътнически космически кораб и ние сме първите пасажери.

— Глупости! — блъвна Дейвис. — Това не е земен кораб. Не си ли забелязал какви са на пипане стените? На Земята няма подобен материал. Освен това НАСА си имат свои методи за набиране на доброволци. Освен това те едва стигат до Луната. Нали знаеш: „Една малка крачка за човека…“