Мартин Дамянов - Резерват

— Какво?

Дейвис отегчено махна с ръка.

— Знам само,че ако не направя една истинска крачка навън ще си издрайфам червата. — оплака се Луис.

— Ти и без това не спираш да го правиш. — контрира го Дейвис. — Добре, че хлебарката почиства всичко.

Луис го погледна сърдито.

Изминаха още няколко месеца през които не се случи почти нищо ново (с изключение на няколкото водни душа, с които ги дари „хлебарката“) и съвсем логично на двамата мъже започна да им доскучава.

Някъде към средата на полета Луис започна да си блъска главата в стената, но за разлика от земните солидни стени от тази нямаше добър шанс да му излязат цицини. Дейвис уморено го наблюдаваше от другия край на помещението, като мислено проклинаше деня през който беше прекрачил прага на кръчмата на Чако. Искаше му се да е на другия край на света, на някой безлюден остров пълен с хищници, в манастир, само не затворен в една стая с бавно полудяващия Луис. Стената отпред бе спряла да прожектира звездни пейзажи и наоколо всичко бе пусто и сиво.

— Престани! — незнайно кога бе изкрещял Дейвис. — Иначе наистина ще те убия!

— Не мога! — изхленчи Луис. — Не мога. Трябва да изгоня Къдерите.

— Какво? — попита с омалял глас Дейвис, докато пред очите му бавно изникваха две думи обагрени в червено: delirium tremens. И повече не попита нищо.

— Къдерите. — повтори съвсем бавно Луис. — Те са се сврели там, нали знаеш? В онази част от главата ми, където растат белиите. Малките скромни белии. Трябва да изгоня Къдерите за да могат да пораснат белиите.

И той продължи свещеното си дело по „спасяването на белиите“, които само Бог знаеше какво представляваха.

Един ден Дейвис не издържа и тръгна към него със съкровеното желание да го удуши. Застана точно зад гърба му, вдигна треперещите си ръце към обраслия му врат и се приготви за действие. Той изпъна лактите си и стрелна дланите си напред когато внезапно дочу кратко изпращяване зад гърба си, и някакъв ток пробяга по тялото му — разхождайки се от лявото му бедро през хълбока, заобления хълм на корема му, назъбената повърхност на ребрата му, падината на аксилата и предмишницата, докато не скова и най-малките мускулчета на пръстите му. Дейвис отпусна хватката си и уморено се свлече на пода, където загуби съзнание. Луис невъзмутимо продължи битката си с Къдерите, (той така и не разбра грозящата го опасност) а „хлебарката“ победоносно се отдалечи от полесражението размахвайки „щипки“ от които още се стрелкаха малки сини мълнии.

Изминаха още няколко месеца през които корабът прекоси дузина галактики като свиваше пространството, скачаше от една черна дупка в друга и следваше зададените координати на родната му планета, и избираше най-прекия път до там. През това време Луис бавно потъваше в дебрите на болния си мозък.

Един прекрасен ден корабът кацна на ФртБал — планетата, където бе построен. Това беше родния дом на Колберите, които бяха големи и тромави създания чиято еволюция по земните стандарти се равняваше на десет милиарда години. Имаха средна продължителност на живот хиляда и петстотин години, а се размножаваха чрез „изпълване на етерни модели“ (все едно вдъхваха разум нежива материя). За създаването на една нова жива форма бяха необходими усилията на не по-малко от десет зрели Колбери, които се вдъхновяваха и си влияеха един на друг. Целият процес траеше около петстотин години и бе смисъл на съществуването им. След това бяха необходими поне петстотин години за възпитаването на новото създание и на определен етап се извършваше под контрола на един от родителите. Самият процес на придобиването на нови знания бе част от възпитанието на младия индивид и той активно участваше в него. Това, което Луис и Дейвис нямаше как да знаят е, че Земята не беше непозната планета за Колберите. Те отдавна използваха кораби от уплътнена енергия за да си доставят различни образци. А земляните бяха наистина интересни обекти тях — предвид бързият им метаболизъм и ирационалността в поведението им.

Малкия люк на стената се отвори и през него влезе „хлебарката“. Дейвис я изгледа с пренебрежение и досада, докато Луис отбеляза събитието с няколко топовни удара с глава о стената. „Хлебарката“ стигна до средата на стаята и спря. Нещо в поведението й караше Дейвис да мисли, че тя ги наблюдава. Този път нямаше поднос, нямаше го и приспособлението за къпане. Нищо.

— Хей, какво ни готвиш този път? — озъби се Дейвис.

Луис го погледна разсеяно и продължи заниманието си — пробивайки дупка в стената с поглед. „Хлебарката“ явно прецени ситуацията и се завтече първо към Дейвис. Когато пожелаеше тя можеше да бъде наистина бърза.