Мартин Дамянов - Истината за баготите

Мнозина биха ме упрекнали, че заглавието не е достатъчно патетично, имайки предвид огромното значение, което изиграха баготите за спасяването на нашата раса. Няма да крия, че аз също се бях подвел в началото: „Благородните спасители от Земята“, как ви звучи, а? Или пък „Моята малка прицелна благодарност“? Хм, това май не го разбрахте (то кой ли може да разбере баготите). Всеки от вас има право да ме упрекне, попаднал в капана на собственото си невежество, но аз ви прощавам. Прощавам ви както Себула е простил на Кен за унищожаването на Свещенния Град (най-вероятно защото не подозирал, че вътре е имало около двеста първокачествени робини). Обаче никой, мои безценни читатели, абсолютно никой не може да твърди, че познава баготите. Дори и Ной. Тъй като имам неговото пълномощие си позволявам да го цитирам: „Агггх! Баготите ме взели…“

И понеже се разкриха някои твърде интересни факти, около баготите, и Вселената аз се нагърбих със задачата да ги документирам. Въпреки че, все пак, хм, аз не съм писател, нали разбирате? Добре, де! Ной ме накара. А сега чуйте суровата истина. И не ме молете да спра!

Защото и да искам, не мога.

Земята се оказа не чак такъв рай, какъвто очаквахме да бъде, но въпреки това сметнахме, че близките два билиона години бихме могли да поостанем тук. През това време Ной реши да изучава баготите (доста сложна задача за един смъртен, не мислите ли). Аз не бих си позволил да критикувам по-възрастни и по-разумни от мен, особено когато става въпрос за такъв уважаван и ценен тринки, какъвто е Ной. Не и ако фактите не говореха друго. Този път обаче Ной полудя. Наистина.

И това спаси расата.

— Уф! Пристигнахме. — извика Ной и изтупа наметалото си. — Ама тук вони на Ураниум. Той се начумери. — Хм. Има нещо странно в тази МИРИЗМА! Силвиум, какво ще кажеш?

Проточих деликатния си нос и опитах от аромата на блаженството.

— Мммдаа. Прав си Ной. — казах аз с най-мазния тон на света. — Като, че ли тук ТЯ е по-силна от Вендъж. Може би Голтън би могъл… А?! Къде е той?

— Добре, че си нося апаратурата. Ще направя анализ.

Ной взе да изтръсква стъкларии и други Неща от наметалото си. Аз вдигнах смирено рамене и тръгнах по посока на МИРИЗМАТА. Разговорът с Ной щеше да бъде безпредметен, тъй като Ушите На Ной вече бяха ангажирани с други Гласове. Не бих искал да отида на Мястото, където тези гласове се зараждат. Та кой би искал, Да-Си-Изпържи-Мозъка?

Вървях бавно по студената и мрачна повърхност, и се удивлявах, колко различна е Земята от Вендъж. Възхищавах й се. Донякъде. Все пак това беше родината на баготите. Какви правилни форми! Всичко бе толкова съвършено, че не би могло да се опише по какъвто и да е начин. Навсякъде около мен в нажежения от статичното електричество въздух, изникваха тринки, които излизаха от тъмното като празнични фойерверки. Виждах жаждата за живот в очите им. Мощта в тези погледи беше взривяваща и можеше да се сравни единствено с тази на уранощъркела, когато съзре окуцяла ураножаба. Или с тази на Ной. Беше умопомрачаващо.

Ураниум имаше за всички. Всички бяхме тук заради ураниума. Може би преди бях забравил да спомена, че Тринкитата могат да метаболизират ураниума до други биохимични субстанции в организма си. Е, сега беше време за празненство. Нямаше какво повече да чакаме.

Честър се спря за миг и провери отново листа. Цифрите бяха изписани съвсем прилежно. Нямаше грешка. Той обърса потта от челото си с ръкава от безупречно изгладената риза. Погледна тавана. Почеса се. А, как му се искаше да има грешка. Погледна обувките си, които блестяха като сребърна табакера от щанд за употребявани стоки и отново се почеса. Не, нямаше грешка. Оправи очилата си, прекръсти се и тръгна. Твърдите му подметки се огъваха така, сякаш подът беше от лава. А не е ли — възпротиви се измъченото му съзнание и Честър стъпи с огромната си тежка обувка точно там, където Ной обвит в синкав дим се суетеше около една доста-ТЪЧНО потрошена колба. За миг въздухът се наелектризира. Честър бръкна с кутре в ухото си за да прогони слабото пукане. Нищо повече не се случи.

Когато Честър почука по вратата, на която пишеше „Началник база — Б. Б. Улф“, все още не знаеше, че следващите няколко седмици ще прекара в търсене на работа в градче, което никога не бе чувал и което бе отдалечено на 1000 мили от тук. Но дори и да знаеше, косата му пак щеше да бъде изправена, а ръцете треперещи. Прилежно изпиленият нокът на лявото му кутре се беше счупил от непрестанното чесане.