Мартин Дамянов - Истината за баготите

— …иий. — Мисълта на Ной препускаше бясно и потъваше директно там, където свършваха пръстите му и започваше необятното пространство, което представляваше най-великия мост между галактиките, който някога е бил създаван. Той въвеждаше координати и съпоставяше многосъставни уравнения, които потъваха в меката козина, пробиваха тънките костни структури (каква удивителна регресия) и се сблъскаваха с комплицирани баготски мисли от рода на „Дай си ми бучката захар“ или „’Ъщо ми крещиш? Мога и сам да го изпия“.

Ной закова Багота и го потупа. Миризмата го връхлетя изневиделица. Приличаше донякъде на своята родственица, която издава овехтелият мухлясал мелничарски чувал. Трудно беше да се определи дали Ной помириса нея или тя докопа Ной. Така или иначе резултатът беше еднозначен — едно на нула за миризмата.

— Modus vivendi! — извиках аз окъпан в блаженство. — Ной, къде беше? Не ми се сърди, но видът ти не е за пред публика.

— Силвиум! Престани! — изграчи Ной. — Тръгваме веднага.

— Разбира се, Ной. Все пак и тук не гъмжи от досада, не мислиш ли?

— Кажи на останалите да се приготвят. Аз имам да свърша една работа.

— Ной, може ли един малък въпрос? Баготът нямаше ли малко по-различен вид на Вендъж? Струва ми се като че ли си го обърнал наопаки.

Макар способностите на Ной като велик магьосник никога да не са били подлагани под съмнение, то имаше някои истини във вселената, които живуркаха с тайничката мисъл да докопат нахалника, който се противопостави на техните устои и като резултат да му го върнат тъпкано. Като такива истините са били създадени от някой, който се предполага, че е бил достаТЪЧНО умен, но „Дори и боговете си имат почивен ден, нали“? Прекалено замаяни ние не чувахме как се приближава трясъка на времето побутвано насърчително по гърба от онези дружелюбни истини, а този който се предполагаше, че ги е предизвикал… просто не можеше да ги чуе. Както вече казах едва ли има живинка, която има желание да разбере с какво са ангажирани ушите на Ной.

Ной се извърна, държащ в ръка стъклария, която съдържаше някаква бълбукаща бледоморава субстанция.

— Ей на. Виждаш ли? — изграчи той и стъкларията избухна моментално в лицето му. Някой се разхили и млъкна.

— Ной не мислиш ли…

— А това какво, е? — извика Ной.

Всички се опулихме по посока на димящия Ноев пръст. Баготът изчезваше. Не се шегувам. Беше станал полупрозрачен и заплашваше да се изпари съвсем. Чак тогава усетих ужасната тежест на пиянското си въображение.

— Ной, какво прави този багот тук? — зададох неизбежния въпрос на човек, който се пробужда изгладнял след сто години непробуден сън и вместо дузина печени уранопилета съзира чаша кална вода.

— Ама сте ми едни…

Ной забърка някаква влага в една по-голяма стъклария, която странно защо не се счупи от погнуса и ни накара да я изпием. След като погълнах моя дял си дадох вечен обет против пиянски разгул. Светът моментално стана сив и изпълнен с отвращение. Тъкмо си мислех за една по-дълга дрямка, когато Ной ме завлече до багота и ме хвърли отгоре му. Тогава все още не си давах сметка откъде Ной беше толкова силен. Той чевръсто подскочи и се изтърси до мен. После светът се разклати.

— Що за шеги, Ной? Не ми се иска да си диря червата по обратния път.

— Млъкни, Силвиум. — додаде Ной и за пръв път си дадох сметка, че неговите думи се изсипваха направо в ушите ми. Бях в положение, когато всеки звук се превръщаше във възторжен маршов акорд, чиято единствена цел бе да се подиграе с тъпанчевата ми мембрана, а после брутално да я срази.

Вятърът озадачено се озърна, когато го задминахме.

Ной намали скоростта и въведе спирала за приземяване. Всички манипулации той подкрепяше с обяснения. Така аз станах първият курсист по яздене на Баготи в историята. Тупнахме точно в средата на стадото.

— Това е! Сега ще яздиш сам.

— Ама как така? Аз съм пил. — опитах се деликатно да отклоня въпроса.

Ной подскочи, направи двойно салто във въздуха и се приземи върху задницата на друг багот и изчезна. Не успях да премигна, когато Ной се появи отново с дузина мигащи тринки зад себе си.

— Какво чакаш? — озъби се той. — Трябва да се махаме оттук. Този ураниум е развален.

— Ъ…? — започнах интелигентно аз.

— Хайде, тръгвай след мен.

Нещо засия в замътения ми мозък и продължи да тлее докато кръвта на моите деди не закипя възторжено във вените ми. Гордо забих пети в хълбока на багота и се втурнах напред. Вятърът развя за миг косите ми и изостана. Беше въпрос на минути да пренесем всички тринки на поляната. Обучихме най-добрите от тях и разпределихме останалите по групи. Ной показваше на останалите как да се покачат върху багота и накрая така се усъвършенства, че всеки който претендира за капка спортна кръв във вените си, не би се усъмнил и на йота в успешното му представяне на предстоящите интергалактически игри. Като че ли това започна да се харесва и на Ной. Чак след като се увери, че няма тринки, което да не може да се покатери върху гърба на багот с двойно салто и винт той би отбой. Време беше да тръгваме. Чувах как дърветата си тананикат накаква приятна тиха мелодия и сърцето ми се изпълни с копнеж. Планетата, за която преди броени дни не бях и подозирал, че съществува сега ми се струваше по-хубава, от която и да било друга във вселената. Тъгата ми се изля в искреността на една сълза, която полетя надолу, разпръсна се доколкото можеше и се сля с росата завинаги. Ной се провикна високо и ние полетяхме.