Мартин Дамянов - Истината за баготите

Ной върна времето!

Слънцето не спираше да ругае, усещайки силата, с която залезът започна да се стопява и която го дърпаше толкова силно назад, че караше билионите му лъчи да се разпилеят надлъж и нашир като подгонено стадо овце. Имаше нещо обаче, което правеше слънцето да обезумява от яд и то бе пропускането на следобедното надяждане с живи хлебарки в затвора Синг — Синг, а това не се беше случвало преди повече от 37 години, по времето на последното слънчево затъмнение. Тогава слънцето се закани да изпепели луната.

— Игъб, игъб! — бръщолевеше Ной объркано, кръстосвайки крака в поредица от невъзможни пози и увереност, която би му донесла медал от олимпийските игри за подрастващи мравояди. — Етогаб, кут але. — допълни той нелепо, усещайки присмехулните погледи на дозина баготи. — Уф! Най-сетне.

Той заметна достолепно брадата си и се втурна напред.

— Тсонволгетзеб аз яигаМ! — каза той и тръсна глава. — Още пет и съм там. Ухааа…

Ной беше преценил правилно ускорението и силата, както и възможните усложнения от една случайна промяна на вятъра. Той скочи с твърдото намерение да се добере жив до гърба на багота, ако не и върху опашката. Магията бе стигнала само дотук и дори в славните за него години Ной не можеше да се справи по-добре — манипулирането с времето освен, че беше рисковано костваше и много усилия, а понякога пробиваше доста неприятни отвори във време-пространствения континуум. Но за това по-късно.

Решителност бе изписана върху каменното лице на Ной, тънки струйки дим се завихряха около тлеещата му шапка. Тогава се случи ненадейна промяна в плана, защото срещу ума на Ной се бе устремил един не по-малко разстроен такъв, под искрите на който се движеха два чифта яки нозе и две дузини достаТЪЧНО остри зъби.

Ной изпищя.

— Махни се от пътя ми, вмирисано псе такова.

Черна пелерина падна пред очите му. Ако допреди секунди Ной имаше сили колкото да се тръшне върху първия стол, който се изпречи пред очите му (бил той и електрически ), то сега кръвта закипя във вените му, че за малко не ги изгори. Псето явно не разбираше от дума и Ной го посочи. Върху окосената трева изтракаха обгорели челюсти.

Ной изчезна. Баготът изчезна.

— Дийй! Дийй! Баготе.

Ной беше опулил ентусиазирано взора си по посока на залеза и се усмихваше пренебрежително срещу гневното слънце, което му махаше заплашително с огнения си пръст.

— Това е! Разбрах. — непрекъснато повтаряше той. — Разбрах. Разбрах Истината за баготите. Намали! Хей! Не ме ли чу? Намали малко, ще си изгубя бъбреците на някой завой… Е, не чак цялата истина.

Още щом Ной тупна върху меката козина на Багота помежду им припламна искра. Както и да го погледнеш това си беше част от уравнението за вселенската поносимост. Вселената не търпи безполезни форми на живот. В това число и баготите не представляваха изключение. Както подозираше и Ной не силата на ума беше тяхното предимство в борбата за оцеляване. Те имаха друго предназначение. Много важно при това. И Ной го откри.

— Спри или… — тук Ной се сепна. — Май ще трябва да измисля нещо.

Все пак Ной обиколи около стотина пъти Земята и разора няколко пшенични ниви преди това да се случи. Той откри мястото за спиране съвсем случайно — докато отчаяно се опитваше да откърти единия рог на багота. Представляваше малка издатина зад лявото ухо. Нямаше грешка — баготите бяха онези космически кръстосвачи, за които толкова много се говореше в пра– пра– старите лориански легенди:

Ной паркира багота в подножието на хълма, който представляваше базата и разчеса остатъците от брадата си. Беше настъпил часът на истината — кръстосвачите можеха да преминават през плътни препятствия, метеоритни дъждове и фотонни бури. Те разпорваха реалността като се обвиваха в непроницаема за материята обивка от античастици. За негова радост обаче баготите не бяха способни да се справят с такова голямо предизвикателство за мисълта. А пък не им и трябваше. Ной шумно се уригна — част от оградата пред него се разтопи и дузина искри се нагърчиха в празнината, наелектризирайки въздуха.

— Хм. — каза Ной — Ди…

Приблизително по това време (какво значи времето за един кръстосвач? ) в базата цареше истинско оживление. Няколко мъже в скафандри станаха свидетели на нещо, което години наред щяха да описват като „Препускаща мъгла в синьо“, но никой никога нямаше да обели и дума, дори в най-компроментирани състояния на духа за „флуоресциращия“ овен. А той наистина светеше.