Мартин Дамянов - Истината за баготите

— Ау! — излая вълкът отвътре.

— Командир Улф, сър! Сержант Уилкокс докладва, сър!

— Сержант? — сбърчи вежди вълкът. Как е баба ти нещастнико, носи ли си противоядрените гащички, които й подарих миналата Коледа? Ау!

Уилкокс прокара грижливо изрязаните си нокти (без този на кутрето, разбира се) зад безупречно гладкия си врат и изненадано дори и за себе си преоткри недодялаността на този жест. Беше се подготвил за дълъг и обстоен доклад. Беше рабтил десет години в базата. Знаеше как да го направи. Той пое дълбоко въздух…

— Сър… плутония се разпада, сър! — …и шумно го изпусна.

Улф счупи клечката за зъби, която в неговата уста бе заприличала на изгризано японско ветрило. Изглеждаше смаян. И беше. А Уилкокс в този момент много приличаше на малкото червено дяволче, което играе комар пред господните порти.

— Я, повтори… сержант!

— Сър, — сухо преглътна Уилкокс. — плутоният търпи ядрен разпад, сър.

Вълкът се засмя.

Той също е човек, за бога. — помисли си Уилкокс и инстинктивно опипа шията си. Стори му се прекалено нежна.

— Сержант, да вярвам ли на ушите си? Правилно ли чух, че Плутоният се разпада? Или греша. А?

— Тъй вярно, сър. Правилно чух-ХЪХ-те. — изкашля се Улкокс, просто защото почувства, че трябваше да направи нещо.

— Защо тогава, ммммм, сме Живи? А?

— Не знам. Сър! Ето разпечатката. — каза Уилкокс с твърдата убеденост, че скоро ще се събуди.

Вълкът погледна набързо листа и го захвърли небрежно назад.

Уилкокс потърка изумено очи. Агнето се завъртя няколко пъти във въздуха, разпери крачка и падна тихо на пода, където отново се превърна в бял лист. Той се ощипа силно, в резултат на което едва не остана с къс прясно месо в ръката си.

Улф вдигна телефона и натисна червеното копче. После каза нещо, което щеше да сложи завинаги край на военната му кариера.

Пуф! И стадото се разбяга. Синята светлина продължи да блести още няколко секунди. Ной разтърка изненадано очи и премигна.

— Я, какви сте ми зелени! — измуча той и бавно се изправи, държейки се за едно огромно тревисто стъбло. Намираше се в гора от зелени стъбла. Малко приличаха на ураниеви папрати. — Как, всъщност се озовах тук? — зададе неизбежния въпрос той. И после си спомни. И зелената му брада посърна.

Двойка овни се приближиха първи. Душеха синята миризма, сякаш беше нов вид сено. Приличаха на два много любопитни подноса с храна.

— Я, баготи! — изрева Ной. — Гъци, гъци. Дали не мога да се покатеря отгоре Ви?

Ной се опита да ги заобиколи, което бе тъпо, защото и те се завъртяха с него. Цялата сцена погледната отгоре и с добро око приличаше на измъчена одисея за един много счупен компас. Ной се ядоса. Опита се да каже нещо, но от устата му излетяха единствено дузина объркани неутрони. Въздухът слабо потрепери. Тогава Ной го видя. Или по-точно го усети. Той беше с новата си приятелка, онази която Ной бе видял през вратата. Миризма на пърлена козина се надигна невъздържано в гърлото му. Ной изхрачи още няколко неутрона. Баготът също го беше усетил.

— Ела тук, баготе. — извика напевно Ной. — Бъги, бъги…

Баготът му се изхили.

Ной си припомни, колко трудно качиха Голтън върху гърба му. Тогава трябваше да използват платформа и да държат здраво багота в силова примка. А сега трябваше да се качи сам.

Сам?! Аз полудявам. — помисли си Ной и се ухили като чеширският котарак от „Алиса“. Той вече беше луд. Знаеше го. Само такъв можеше да се качи върху Багот.

— Господи! — изрева президента. — Я, повтори.

— Става въпрос за ядрен разпад, господин президент. Ядрото на плутония се разцепва на две приблизително равни части и се освобождава…

— Знам, какво е ядрен разпад — говедо, продължи мислено президента. — И това става в наша военна база? И ние не можем да го контролираме?

— Точно така, господин президент. Изпратихме техничски екип да потвърди данните, които ни бяха изпратени.

— И какво може да означава това?

— Там има тридесет тона плутоний… — прошепна тихо генералът.

— Мили боже!

— Има две разрешения. — премигна генерала. — Да изкопаем ядрен гроб или да натоварим плутония на борда на космическа совалка. — и плахо добави. — ако ни стигне времето.

— И какво представлява този ядрен гроб? — попита президента.

Марвин извика овцете и ги поведе към кошарата, в края на селото. Баготът се отдръпна от горящият пръст на Ной и го стъпка невъзмутимо, от което докара като страничен ефект една смачкана магьосническа шапка, един много сърдит магьосник, препълнена с пръст и много ¤@#$%!& (проклятия) уста. Ной едва се сдържа да не взриви планетата. Вместо това той се уригна шумно и това му напомни, че ураният който опита сутринта бе някак не съвсем годен за консумация — сякаш изгаряше стомаха му. Тревата под Ной посърна и изгоря. Вятърът се намръщи и си запуши носа, след което хукна на север да предупреди другите.