Мартин Дамянов - Бягство или навън

— Не говори така, Кал! — изцвили Маратон. — По-добре скачай отгоре за да те откарам в града. Може някой знахар да намери лекарство.

— Лекарство?! Какво лекарство? — изсумтя презрително Кал, доколкото болката му позволяваше. — Изпих всички сиропи, които носех в чантата. До последната капка. Но болката е ужасна… умирам, Маратон!

Въздухът се сгъсти и започна да се изсипва като гъст сироп в меден бокал. Започна се едно свистене, тревите полегнаха и клоните на дърветата потрепериха. Започнаха да се ронят зелени листа и елшови иглички.

— Скачай отгоре ми! — изкрещя Маратон. — Бързо, Алигия идва!

Кал се надигна с мъка от земята, улови се за един клон и стъпи на нозете си. Краката му се тътреха едва, ала очите му се въртяха бясно в орбитите си като колабиращ квазар. От разтварящия се процеп замириса на сяра и опърлени магьоснически дрехи. Кал тъкмо положи единия си крак в стремето, когато от заформящия се портал щръкна костеливата ръка на Агилия. За негово щастие пръстите й се сключиха в празното пространство, където допреди секунда се намираше глезенът му.

— Къш дърта вещице, махай се! — изкрещя Кал.

Маратон изцвили, вдигна се на два крака и се понесе като хала към подножието на Драконово гнездо.

Колко е яздил Маратон можеше да знае само Повелителя на Зората. Кал губеше съзнание от болка и се свестяваше, когато Маратон минеше напряко през някой ручей и ледените пръски се изплискваха лицето му. Той забави ход едва, когато деня се смени с нощта, когато чу гласът на совата-кръвопиец да призовава горските духове за да спретнат нощния си кървав гуляй. Чак тогава копитата му започнаха да стъпват върху земята, вместо да се удрят в нея обвити в огън и искри. От тук започваха стрехите на малките къщи, градът беше притихнал, но тази измамна тишина не можеше да заблуди никого. Един черен плъх пробяга до средата на улицата, огледа се с малките си кървясали очи и се шмугна в канала с опашката напред. В съседната къща светна газеник и огря малко зарешетено прозорче. Чу се женски писък и трополене на тежки вериги.

Маратон се оправяше безпогрешно в оплетения лабиринт от тесните калдъръмени улички, пътеките заклещени между стрехите на високите двукатови къщи, каменните мостчета прострени над мръсния канал, който жителите на Староград гордо наричаха Ява река. Имаше легенда, че ако успееш да достигнеш дъното на реката и останеш достатъчно дълго там можеш да намериш каквото ти трябва. Стига да намериш обратния път към повърхността разбира се. Ето го и Часовника на Сенките, чийто стрелки бяха не две, а четири — две от тях се въртяха в правилната посока, ала техните сенки се въртяха обратно. За някои от обитателите на Староград посоката на времето течеше в другата посока.

Маратон стигна до един каменен зид и замръзна на място. Едва различаваше бледата бразда пред себе си — приличаше на следа оставена от пръчка в прахта, ала колкото и странно да звучи песъчинките не се изсипваха в браздата. Тя трептеше като въже за пране, полюшквано от вятъра. Маратон се огледа и тъкмо щеше да се обърне назад, когато усети жегата зад гърба си. Следващия момент щеше да бъде фатален и само едно нещо можеше да го спаси. Той напрегна мускулите и сухожилията си до скъсване, присви очи и отскочи като пружина нагоре. Ала зидът беше прекалено висок. Адския пламък го теглеше обратно надолу, а дяволските създания сигурно вече бяха приготвили шиша. Това беше. Щяха да умрат тук и Кал дори нямаше да влезе в съзнание.

— Сбогом свят, сбогом мечти! — простена Маратон, докато копитата му се приплъзваха надолу по гладките обли камъни. Огънят вече беше опърлил опашката му, когато небето над него се разтвори и го всмука обратно в себе си.

— Ей богу беше почти изгорял. И какво си помисли, че Господ те иска обратно? — Светлозар се закиска като старо канче препълнено с врящ боб.

— Кал не е добре. — изсъска Маратон презрително. Беше полегнал върху гладките дъски и предъвкваше сухи корички мухлясал стар хляб.

— Виждам. Какво му е?

— Болен е. И Агилия е по следите ни.

— Щях да се почудя, ако нещо ви беше наред. — почеса се Светлозар зад врата. — Последния път, когато прелетях над вас, лавата клокочеше под краката ви, а СмучиГреб точеше зъбите си в пещерата под Кокален рид.

— Сега е друго. — прекъсна го Маратон. — Боли го.

— Наистина? — ококори се Светлозар. — Искам да кажа истинска болка?

Маратон кимна. Един сополив мехур се пукна върху ноздрата му и сълзите закапаха като бисери от големите му колкото орех очи.