Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Другите момчета искали да изчакат катера да потегли и да продължат приключението, но Али, като син на полицай, настоял да изпълнят нареждането. Оттогава Халифа горчиво се упрекваше, че не е научил момчето да се отнася с по-малко уважение към властите.

И така обърнали — с неодобрителни стонове и шеговити подигравки към доброто момче, което винаги прави каквото му се каже — и поели към брега. Но течението, което дотогава не представлявало абсолютно никакъв проблем, изведнъж станало много по-агресивно.

„Сякаш реката не искаше да ни пусне до брега — спомняше си единственото момче, което бе оцеляло при трагедията и от чиито показания историята бавно беше започнала да се оформя. — Течението ни теглеше на север и ни буташе обратно към средата. Всеки сантиметър беше борба.“

Импровизираното гребло се счупило; едната дъска била изпусната и изчезнала в мрака. Течът изведнъж се усилил, водата започнала да пълни лодката по-бързо, отколкото можели да я изгребат. Докато изминат с мъка половината от разстоянието до източния бряг, скифът на практика вече не можел да маневрира, а момчетата били изтощени.

И точно тогава видели баржата.

Отначало не се разтревожили. Тя била далеч, на повече от километър, далечно черно петно на посребрената от луната повърхност, и макар да изглеждало, че се движи право към тях, далеч от нормалния плавателен канал покрай западния бряг, никой не се съмнявал, че вахтеният на носа ще ги забележи навреме и ще сигнализира за промяна на курса.

Промяната така и не настъпила. Течението продължавало да ги носи на север, баржата се движела все така неотклонно на юг и момчетата отначало се разтревожили, а после се уплашили. Започнали да викат и махат с ръце, опитвали се да предупредят баржата да се отклони, като в същото време яростно пляскали водата, за да се махнат от пътя й.

Напразно. Скифът се носел по течението, баржата продължавала напред, срещу него и разстоянието се скъсявало всяка секунда.

„Като два влака, понесли се един срещу друг по една и съща линия“ — разказа един от свидетелите на брега.

„Бяхме като замръзнали — сподели оцелялото момче. — Виждахме как баржата приближава, но всичко ставаше някак забавено, като в сън. Помня, че Али викаше, че трябва да скочим, но не можехме да помръднем. До последната минута си мислехме, че ще ни видят и ще променят курса си.“

Накрая вахтеният наистина видял скифа, след като бил предупреден от сирената на полицейския катер, който се върнал, за да се увери, че момчетата са изпълнили нареждането. Закрещял на рулевия, който завъртял кормилото като луд, но вече било твърде късно. Между скифа и високия скалпел на носа на баржата имало по-малко от сто метра.

Според един от полицаите в последния момент всички момчета станали и се прегърнали, сякаш със силата на приятелството си можели да задържат хиляда тона метал. Тази картина щеше да преследва Халифа до последния му ден — шест ужасени деца, вкопчени в последна, безнадеждна прегръдка.

И тогава баржата ги ударила като ковашки чук, стоварващ се върху кибритена кутия.

Четири от момчетата били убити на мига, повлечени под водата и нарязани на парчета от гигантското витло (бяха намерени само две тела, които можеха да се идентифицират). Петото успяло по някакво чудо да се отдалечи и било спасено от полицейския катер. Беше толкова травматизирано, че цяла седмица след катастрофата не произнесе нито дума.

Шестото момче също оцеля — Али. Бил забелязан трийсет минути след инцидента от полицейския катер, с лице надолу, оплетен в маса водорасли. Извадили го от водата и моментално го откарали в многопрофилната болница на града, където бил разпознат от Раша ал Зауи, съпругата на приятеля на Омар. Тя била на нощна смяна в спешното отделение. Именно тя се бе обадила на Халифа да му каже какво се е случило.

Когато пристигнаха в болницата и видяха момчето в интензивното — с пепеляво лице, закачено към всевъзможни апарати, с интубационна тръба, стърчаща от устата му като някакъв чудовищен червей — Зейнаб припадна. Халифа я пое, сложи я на стола до леглото и започна да я уверява, че всичко ще бъде наред, макар инстинктивно да знаеше, че няма да е така. После, без да му пука какво ще си помислят за него, без да забелязва суетящите се наоколо доктори и сестри, се качи на леглото до момчето си и го прегърна, като му говореше колко много го обича, умоляваше го да остане с тях, молеше Аллах да бъде милостив, пееше му песничката „Да си пуснем хвърчило“ от „Мери Попинс“, който си оставаше любимият филм на Али дори на четиринайсетгодишна възраст.