Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Харесваше покрива. Той бе единствената част от дома им, към която изпитваше известна привързаност, особено вечер. През деня Луксор беше отегчително, едноцветно място, ярката слънчева светлина отмиваше цветовете на града, подсилваше еднообразието му. Изглеждаше парадоксално, но с настъпването на тъмнината цветовете се завръщаха — яркото, полупрозрачно зелено на минаретата на джамиите, леденото бяло на кафенета и магазини, крещящото зелено на петзвездни хотели, хилядите мънички петънца оранжево и жълто от прозорци, улични лампи и автомобилни фарове.

Нощта преобразяваше града, премахваше безличния бетон и рушащата се архитектура, свеждаше всичко до основни цветове — чисти, ярки и прости. Седенето на щайгата и съзерцаването винаги успокояваше Халифа, също като катеренето при Курн и стрелбата с карабината на стрелбището. Позволяваше му да се чувства, ако не по-добре, то поне да не изпитва такава болка.

Но сега мобилният му звънеше и магията бе развалена.

Скочи на крака и затърси телефона в джоба си. Безпокойството стегна гърдите и корема му, както всеки път, когато получеше неочаквано обаждане в необичаен час. За момент през главата му минаха какви ли не ужасни сценарии — сирени, болници, сърцераздирателен вой. После видя номера и дъхът му се успокои. Седна отново и се загледа в телефона, като разтъркваше слепоочие с палец и показалец. Имаше време, когато щеше да се зарадва много на обаждането. В края на краищата дължеше живота си на този човек, заедно бяха минали през много неща. Тази вечер обаче първоначалната му реакция бе раздразнение, че звъни толкова късно и му изкарва акъла. Раздразнение, примесено с глух, предпазлив ужас, че ще трябва отново да мине през всичко това, да разказва на поредния човек какво се е случило с него и семейството му. Да го изживее отново. А от другата страна на линията щеше да има объркване, мънкане, изрази от сорта на „ужасно съжалявам“, „имаш ли нужда от нещо“. Напомняне, сякаш Халифа се нуждаеше от напомняне, че се е превърнал в човек, завинаги белязан със знака на трагедията. И каквото и да е направил, или му предстои да направи в живота си, ще го свързват винаги с нея.

Повъртя телефона, чийто рязък звън отекваше в луксорската нощ. Не можеше да събере сили да вдигне, чудеше се дали да го остави на гласова поща. Но това само означаваше да отложи неизбежното. Не можеше вечно да го избягва, рано или късно щеше да се наложи да разговарят. А той беше спасил живота му, онази нощ преди четири години, в Германия, когато го изнесе от горящата мина. Беше му длъжник. Каквито и да бяха личните му проблеми, Халифа се отнасяше сериозно към приятелството.

— Мътните да го вземат — промърмори той.

Остави телефона да иззвъни още два пъти, като събираше кураж, загледан към джамията „Елнас“, чието тънко минаре сякаш пронизваше луната като игла, забита в гъше яйце. И точно когато телефонът щеше да превключи на гласова поща, пое дъх, натисна бутона за отговор и поднесе апарата към ухото си.

— Здравей, приятелю — тихо рече той.

Йерусалим

Веднага щом чу гласа на Халифа, на лицето на Бен Рои цъфна широка усмивка и той вдигна чашата си, сякаш поздравяваше египтянина.

— Здрасти и на теб, безочлив мюсюлмански гадняр!

Винаги се поздравяваха по този начин, с жизнерадостна обида към другия и културата му — жест към първата им среща, когато се скараха и едва не се стигна до размяна на юмруци. Традиционно Халифа отговаряше, с „арогантно еврейско копеле“. Този път обаче просто изсумтя одобрително на шегата и попита Бен Рои как я кара.

— Страхотно, направо фантастично. А ти?

— Добре, благодаря.

— Нали не съм те събудил?

Халифа го увери, че не е.

— Колко време мина? Година?

— Най-малко — отвърна Халифа.

— Времето направо лети.

— И още как.

— Бог знае къде се дява.

Халифа измърмори нещо, което Бен Рои не схвана. Не беше съвсем сигурен, но остана с впечатлението, че египтянинът нещо не е на себе си. По принцип говореше тихо, но тази вечер гласът му едва се чуваше. Бен Рои се зачуди дали не е трябвало да почака до сутринта.

— Как е Зейнаб? — попита той. Така и така беше започнал разговора, по-добре да го продължи.

— Тя е… добре. — Отговорът беше колеблив, почти уклончив. — А Сара?

— Разделихме се.

Последва кратка пауза.

— Съжалявам. Кога?

— Преди няколко месеца.

— Ужасно съжалявам.

— Аз също. Вината е моя, естествено. Нали знаеш какъв задник съм.